Шооран не беше в състава на наказателните отряди — след като вече беше доказал храбростта си в бой, се водеше доверен церег и затова го бяха зачислили към стрелците с ухери, които участваха само в големите операции и по време на обикновените хайки оставаха на сухото. Това беше добре дошло — Шооран знаеше, че повечето изгнаници са обикновени грабители, които спокойно убиват и също така спокойно чакат да бъдат убити, но пък, от друга страна, те бяха и хора, прокудени от живота да живеят там, където не може да се живее.
Шооран стоеше до ухера, подпрял лакът на широкото дуло, направено от тъмнокафяв прохладен хитин. Ухерът приличаше на огромен, непокорно приклекнал звяр. Беше стар, с него бяха стреляли вече много пъти и по ръба дулото вече се беше пукало и беше лепено. И беше зареден, нали бяха на границата все пак — макар че Шооран нямаше право да стреля. Защото ухерите са страшни, но и крехки, и бързо се износват — две, най-много три дузини изстрели и хитинът започва да се рони и никакво лепене не помага. Смяташе се, впрочем, че и да иска, Шооран не може да стреля, понеже за да се произведе изстрел, трябваха два кремъка, а засега той беше заслужил само един — острието на копието си. За това, че има и два други кремъка, негови си, Шооран не казваше на никого.
Оройхонът пред тях беше непривично пуст — нямаше ги събирачите на харвах и чавга и за това, че доскоро тук беше имало хора, напомняха само изпочупените стъбла на хохиура. Гъсти изпарения се издигаха над тесегите и се носеха към далайна. Това беше единственото движение, което можеше да се забележи, но Шооран знаеше, че оттатък, зад тесегите, скрити от мъглата, изпратените дузини изтласкват изгнаниците към ухерите от другата страна — слава на добрия Тенгер, не към него.
От време на време долитаха слаби викове и един-два пъти на Шооран му се стори, че различава гласа на Турчин.
След малко дойде смяната и дузинникът му каза:
— Не се отдалечавай много. Все пак има хайка.
Но и от тона му, и от това „все пак“, и от факта, че до ухера оставаше на пост само един церег, личеше, че не очаква да се случи нищо особено. Още повече че дори да успееха да се измъкнат, изгнаниците нямаше да тръгнат срещу ухера на цяла тълпа, а щяха да се опитат да се измъкнат поединично. Вярно, в началото на хайката не се знаеше накъде ще побегнат, но сега явно нямаше тръгнат насам и значи Шооран можеше да се поразходи спокойно.
Той бавно тръгна по синора към далайна, качи се на обраслия с хохиур връх на един суур-тесег и се огледа. Надеждата му, че ще може да се приближи незабелязано до далайна, угасна — наблизо имаше отряд с татац, а зад него се виждаха цереги от спомагателните дузини. Оройхонът беше обкръжен според всички правила. Шооран въздъхна, после седна на един плосък камък и се загледа в сивата пустош на далайна. Прави бяха хората да казват, че като се качиш на суур-тесег, виждаш надалече.
„Дали пък не мога да стигна далайна оттук? — запита се Шооран. — Нали го виждам все пак…“
Напрегна се и се помъчи не само да го вижда, а да го усети, да проникне в него, но от такова разстояние далайнът беше непроницаем и нямаше никакъв отклик. Така че Шооран се отказа и остана да седи и просто да гледа ленивите талази. Един от тях, по-голям от другите — приличаше на суур-тесег в равнина — промени посоката си и тръгна право към брега. Проблясваше мътно под сребристите дневни облаци, а в центъра му сякаш бликаше фонтан и талазът не спадаше, дори напротив, ставаше все по-висок и по-висок, а после върхът му се запени, сред пяната изникнаха безбройни ръце и огромното тяло тежко се пльосна на сушата. Плясъкът се чу чак после, сякаш с огромно закъснение. Познатият страшен звук освести Шооран и макар той да виждаше, че Йороол-Гуй излиза на съседния оройхон, не можа да овладее паниката си и побягна.