Стигна до сухото заедно с другите цереги от охраната. Огледа уплашените им лица и без да каже нищо, тръгна по синора към извиващите се в чудовищен танц ръце на Йороол-Гуй.
Злобният бог беше изплувал съвсем до синора, тялото му се издигаше като огромен, застрашително надвиснал хълм. Йороол-Гуй сякаш всеки миг щеше да падне на отсамния оройхон, но не — тъничката линия на границата го спираше. И Шооран — внезапно го обзе спокойствие — си помисли, че майсторът, направил храма на царския оройхон, някога сигурно също е стоял така пред безпомощния бог и си е мислил какво ли би станало, ако всяка сила не е ограничена от нещо.
И сякаш за да задълбочи приликата си с храма, Йороол-Гуй показа едно от основните си очи в средата на туловището си. Шооран обаче вече не се страхуваше от хипнотичната му сила. Младият илбеч се усмихна със стиснати устни, направи крачка напред и попита:
— Позна ли ме? Да, това съм аз и ти не можеш да ми направиш нищо.
Някъде дълбоко в душата си се надяваше, че Йороол-Гуй ще му отговори, нали според легендата беше говорил с Ван, но богът мълчеше и в изцъкленото му око нямаше повече разум, отколкото в очите на бовер. И изведнъж Шооран съвсем ясно си представи какво става в другия край на нападнатия оройхон — как обезумялата тълпа търси изход, но изход няма, защото чудовищните ръце са навсякъде и опипват, сграбчват, влачат наред — и бандити, и цереги, и обикновени изгнаници…
Шооран хукна към ухера. Фунията на дулото беше насочена право към немигащото око на Йороол-Гуй. Шооран измъкна двата кремъка от пазвата си и ги удари един в друг. Посипаха се искри. За две, дори три секунди не стана нищо — огънят пълзеше по канала. А след това ухерът изтрещя, блъвна огън, подскочи и се преобърна — масивната подставка, на които беше закрепен, не можа да го удържи. Шооран преглътна, ушите му изпукаха. Йороол-Гуй си беше на мястото, все едно не беше станало нищо. Острите камъни бяха разкъсали плътта му на десетки места, от избитото око бликаше зеленикава гнилоч, но дори тази страшна рана явно не означаваше нищо за гигантското чудовище. А след секунди раната се затвори, без по тялото на Йороол-Гуй да остане и следа, и само локвите смесена с нойта отровна кръв показваха, че изстрелът е улучил целта.
Шооран стоеше, безсилно отпуснал ръце, и шепнеше:
— Проклет убиец… проклет убиец…
Йороол-Гуй мълчеше, нищо в пихтиестото му зеленикаво-прозрачно тяло не издаваше, че е бил ранен, безбройните му ръце все така се гърчеха покрай синора. Не, изглежда все пак беше усетил нещо, защото изведнъж ръцете замряха, после се стегнаха и с един-единствен напън го изтласкаха в очакващия го, неправдоподобно тих далайн. Шооран се разсмя и вдигна юмрук срещу омразния бог.
Дотичаха неколцина цереги и го зяпнаха — Шооран седеше на падналия на една страна ухер и се взираше в празния оройхон, където допреди съвсем малко беше вилняла смъртта.
— Какво направи, глупак такъв! — викна дузинникът.
— Избих му окото — отговори Шооран.
— Идиот! Бовер тъп! Откъде ми се взе на главата?! — развика се артилеристът. — Как може да стреляш по Йороол-Гуй бе! Цял живот по мокро да ходиш! Изобщо не ме интересува къде си го улучил, в окото ли, в носа ли — нали ще му израсне ново око! А пък ти хем похарчи харваха, хем развали оръдието! И как изобщо успя да стреляш? С какво изби огън?
— Ами с това — каза Шооран и посочи едно захвърлено в паниката копие с кремъчно острие.
Дузинникът понечи да каже нещо, но бързо затвори уста — копието беше неговото.
— Е — измърмори накрая той, — все ще се оправим някак. — И като си взе копието, тръгна да събира церегите да вдигнат ухера.
Този път в доклада на дузинника нямаше похвали за Шооран, напротив — той предлагаше да го накажат. Във владенията на благородния Моертал нямаше огнени земи и всичкият харвах, до последната прашинка, се получаваше или от хазната, или трябваше да се купува на неимоверна цена. Да не говорим за ухера — нямаше как да го поправят. Така че изобщо не беше чудно, че одонтът се ядоса и на Шооран не му помогна дори застъпничеството на петимата цереги, които бяха успели да се изплъзнат от ръцете на Йороол-Гуй благодарение на изстрела. А може би наместникът се ядосваше и защото от четирите му най-добри дузини бяха оцелели само петима души? Казва ли ти някой? Мислите на благородниците са дълбоки като далайна и криволичат като следата на жирх. Отначало вбесеният Моертал заплаши Шооран, че завинаги ще го прогони на мокрото, но после се поуспокои и само му отне правото да носи копие и го назначи на позорната длъжност тъмничар.