— Нищо де — успокояваше го Турчин, — пак ще се издигнеш. Много малко обучени воини останахме, Йороол-Гуй излапа цели дузини. Ама да беше видял само какво стана! Навсякъде ръце, безброй ръце, опипват, сграбчват… Как подскачах само!… Да бе, жалко, че не беше с нас.
Шооран не страдаше много от понижението си. Сега можеше да прекарва повече време вкъщи и да не оставя Яавдай сама по цели седмици. Искаше да е с нея — винаги и непрекъснато.
През последната половин година Шооран не беше построил нито един оройхон и изобщо рядко си спомняше, че трябва да строи. Затова пък проклятието не му излизаше от ума. Вече бе успял да надхитри съдбата веднъж — имаше си семейство, имаше си Яавдай, която обичаше повече от всичко на света. Странно обаче — не можеше да каже „обичам те“, думите запираха на гърлото му и устата не го слушаше. Пък и тя го гледаше внимателно, втренчено, изучаващо. Струваше му се, че всякакво признание в любов ще прозвучи фалшиво и той за пръв път я нарече „любима“ цял месец след сватбата. Но знаеше, че не може без нея. Тя беше всичко за него и дори само от мисълта, че пророчеството на Йороол-Гуй може да се сбъдне, го полазваха студени тръпки. Шооран помнеше историята на безумния илбеч и знаеше, че женитбата все пак не е целият живот. Бедата бе сполетяла Енжин тогава, когато Атай беше забременяла. И сега Шооран внимателно наблюдаваше Яавдай. Струваше му се, че ако навреме забележи признаците на бъдещо майчинство, ще успее да опази жена си и детето си от всички беди и всичко ще бъде наред. За жалост ранните признаци на бременност, за които беше чувал, бяха трудно определими и Шооран се самоизмъчваше с догадки и не смееше да попита жена си направо. Яавдай пък все така никога не започваше разговор първа.
Да си тъмничар беше лесно, но скучно. Владетелят си даваше сметка, че затворниците трябва да се хранят и че това е ненужен разход, така че тъмницата обикновено беше празна. Само след хайките двете килии се пълнеха с изгнаници и земеделци, решили да посъберат чавга или харвах. Разпитваха ги по един-два дни и после ги пускаха, като ги заплашваха, че лошо им се пише. От време на време пращаха някои на каторга, а съвсем рядко — и в шавара. Но като цяло одонтът гледаше да не си вгорчава живота с гледане на дела, двете килии на практика винаги бяха празни и другият тъмничар — стар инвалид — спеше в едната, подпрял на стената ненужното му всъщност копие с широк връх от кост.
Един ден обаче Шооран слезе на долното равнище на алдан-шавара и видя, че инвалидът не само не спи, ами стои на пост пред едната килия гордо изправен и — о, чудо невиждано! — дори е с броня.
— Какво става? — попита го Шооран.
— Шшшт! — прошепна инвалидът, наведе се към ухото му и все така шепнешком каза: — Вътре е илбечът. Хванаха го най-накрая. Обаче това е тайна, никой не бива да знае. Вече отидоха да извикат одонта, ще дойде тук лично. Голяма тайна, нали разбираш!
Шооран долепи око до остърганата люспа на прозорчето. На един от наровете в слабо осветената килия се беше свил Чаарлах. На пода до него имаше паница каша и чаша вода — нещо също невиждано в затвора. Но и двете не бяха докоснати.
„Ще го довършат“ — унило си помисли Шооран.
Откъм входа се чуха забързани стъпки и двамата с инвалида застанаха мирно. Идваше одонтът Моертал. Беше сам, без свита и без официални дрехи — сигурно беше тръгнал насам веднага щом му бяха доложили за залавянето на илбеча.
— Жив ли е? — попита Моертал.
— Жив е май — отговори старият тъмничар. — Диша. Моертал си пое дъх да се успокои, приглади тънкия цамц на гърдите си и им махна да отворят килията. После влезе. Шооран взе една факла и влезе след него.
Затворникът седна и запримигва от светлината на факлата. Цяла минута и той, и одонтът се изучаваха и никой не проговори. Накрая Чаарлах каза с насмешка:
— Сложно, а? Толкова дълго да ме търсиш, а сега се чудиш — защо ли? Прав съм, нали?
Моертал не отговори. Просто стоеше и гледаше седналия срещу него старец, сякаш изобщо не го интересуваше, че той, благородният одонт, е прав, а опърпаният просяк пред него седи. А после каза:
— Знаеш какво разправят за теб. Не знам дали е истина, но искам оройхоните да се появяват там, където аз кажа.
— Знам кое място си избрал — засмя се Чаарлах. — С един удар искаш два нови сухи оройхона и тогава от земите на изгнаниците няма да остане почти нищо. Но и те са хора, и то не по-лоши от церегите ти. Повярвай ми, знам какво говоря.
Чаарлах си признаваше, че е близък с изгнаниците и бандитите, без да го интересува, че дори само за това може да го хвърлят в шавара.
— Ако се закълнат, че ще спазват закона — каза Моертал, — ще ги заселя на новите земи. А най-добрите ще взема на служба.