— Ааа, виждам, че разговорът става сериозен! — възкликна разказвачът. — Никога не съм се чувствал толкова важен. Направо ми се ще да се надуя като авхай. Уви обаче, има една мъничка пречка. Седни, сияйни одонте, ще ти разкажа една приказка. Сигурно отдавна не са ти разказвали приказки просто ей така, безкористно.
Моертал не помръдна, но и не го прекъсна и Чаарлах започна…
Имало едно време един човек. Казвал се Йосаар. Веднъж той видял една тукка и решил да я хване. Хукнал подир нея, но тукката била много пъргава и се скрила в шавара. Йосаар много се ядосал и викнал:
— Излизай, гадино бодлива!
Тукката обаче не излязла и всъщност дори не го чула, защото вече била далече. Йосаар надникнал в шавара и храбростта му се свила на кълбо като подплашена тайза. Алчността обаче продължавала да го гризе и Йосаар казал:
— Чуй ме, бодливке, ще стоя тук и денем, и нощем, и ще те дочакам да излезеш!
За жалост тукката вече се била измъкнала през друга дупка и не чула клетвата му. Иначе щяла да разбере, че спасение няма, и веднага щяла да се предаде.
И така, Йосаар стоял пред шавара и денем, и нощем, а тукката все не се показвала. Накрая дошъл мягмарът и нещо в шавара се размърдало.
— Аха! — викнал Йосаар. — Огладня ли най-после! Сега ще те хвана.
Вместо тукката обаче от дупката излязъл един гвааранз и хванал него. Като видял накъде отиват нещата, Йосаар викнал:
— Ах, ама това вие ли сте, госпожо тукка! Не забравяйте, че пораснахте толкова, защото аз денонощно бдях над покоя ви. Ще позволите ли сега на нищожния си слуга да се прибере? Или искате да ви служа още?
Никой не знае какво му отговорил гвааранзът, но храбрият Йосаар все още не се е прибрал вкъщи. Сигурно още служи.
Чаарлах млъкна и зачака. Моертал помълча малко и накрая каза:
— Значи според теб аз съм хванатият?
— Ама моля ви, сияйни одонте! — запротестира старецът. — В тази история аз съм тукката и ако не успея да избягам, ще ме изядат. А кой е гвааранзът си решете вие.
— И ще реша — изръмжа одонтът. — Но и ти си помисли хубавичко. Дори да не си онзи, за когото те приемат, все пак знаеш повече, отколкото казваш.
Моертал се обърна към Шооран и рязко попита:
— Кой е този Йосаар? Чувал съм това име.
— Другият тъмничар — отговори Шооран, учуден откъде ли разказвачът знае името му. — Отвън е, пред вратата.
— Да се смени и да го доведат при мен — заповяда одонтът. — Нещо в тая работа не ми харесва.
— Трудно се върви по следите на жирх — обади се Чаарлах.
Моертал излезе, без да каже нищо. Шооран също излезе и залости вратата. Уплашеният Йосаар остави копието си и се заклатушка след наместника, а Шооран остана на пост — цели два часа стоя мирно, все едно го гледа самият сияен ван. Не се осмели да надзърне през прозорчето — страх го беше да срещне разбиращия поглед на Чаарлах. След два часа дойде недоволният от новото си назначение Турчин и го смени — значи Шооран имаше на разположение два часа и трябваше да ги използва по най-умния начин.
Забърза към къщи.
Яавдай, както винаги, шеташе, в стаята миришеше на накиснато във вино месо.
— Обядът още не е готов — виновно каза тя.
Шооран пристъпи към нея и изведнъж съвсем ясно видя онова, което се бе мъчил да види от седмици — щяха да имат дете. Точно сега обаче това изобщо не го зарадва.
— Трябва да се махаме оттук — каза той.
Яавдай не отговори, само кимна послушно.
— Не ме разбираш — продължи Шооран. — Направих… по-точно ще направя, но всъщност вече го направих… ще ме обявят за престъпник. Трябва да бягаме. Не се бой за майка си и децата. Яавдай вече е голям. Сега трябва да тръгвам, а ти вземи най-необходимото и след един час ме чакай на мокрия оройхон при втория суур-тесег.
— Добре — тихо каза Яавдай.
Той я погали по косата и въздъхна.
— Прости ми. Знам, че сега не е време за това, но пък бедите никога не чакат, нали?
— Няма нищо — каза Яавдай. — Може да е даже за добро.
Шооран се върна в тъмницата и смени сърдития на целия свят Турчин. И щом той излезе, отвори килията. Чаарлах го погледна в очите, без изобщо да се учуди.
— На — каза Шооран и му подаде наметката на Йосаар и копието му. — Да бягаме.
Чаарлах си сложи наметката, нахлупи и дълбокия шлем — така небрежно, сякаш го беше правил цял живот — взе копието и тръгнаха.
Церегът на изхода от алдан-шавара само ги погледна и небрежно подхвърли:
— Накара ви се одонтът, а?
— Ох, не питай! — изсумтя с променен глас Чаарлах.
Минаха покрай охраната, без да бързат, а после, щом се отдалечиха, забързаха към мокрия оройхон. До втория суур-тесег нямаше никого. Да не би да бяха подранили? Шооран погледна облаците — вече порозовяваха. Значи определеният един час беше изтекъл.