— Бащице — обърна се той към Чаарлах, — почакай ме тук. Трябва да намеря още един човек.
Чаарлах седна на шуплестия камък, като си подложи полата на наметката, и каза:
— Не се тревожи за мен. Върви да си вършиш работата, аз все някак ще се оправя. Благодаря ти, но не си струваше да залагаш всичко заради един побъркан разказвач като мен. И ме чуй добре — аз не съм илбеч. И нищо не знам за илбеча. Онази вечер, като разбрах какво става, нарочно затворих очи, за да не виждам нищо. Понеже съм приказлив, нали разбираш, и е по-добре да не знам чуждите тайни. Така че нямаше смисъл да ме извеждаш от оня пресъхнал шавар.
— Не ме интересува илбечът — каза Шооран. — Искам да спася разказвача.
— Аз също. Ако вместо тебе беше дошъл друг, щях да си остана в тъмницата. Одонтът скоро щеше да разбере, че не съм илбеч, и щеше да ме натири. С теб обаче тръгнах, защото ти не трябва да бъдеш церег. Не правиш каквото трябва, не говориш каквото трябва, не гледаш както трябва. Ти можеш да мислиш, а мисленето е вредно за церегите. Освен това си храбър, а храбреците не живеят дълго. Пък дори и да оцелееш, какъв ще станеш? Виж Киирмон — единствената му радост е виното, в което се чуди как да се удави…
— Татко — примоли се Шооран. — Ще се върна веднага. Само да намеря Яавдай…
— Върви, разбира се — каза Чаарлах. — Аз съм стар човек, мога и да почакам…
— Веднага се връщам! — викна Шооран и хукна.
Минута-две Чаарлах поседя неподвижно, после каза на глас:
— Май ще е по-добре да тръгвам. Те са млади, само ще им преча. А пък Яавдай ще намери как да утеши момчето…
И стана, подпря ненужното му копие на скалата и тръгна — знаеше, че краката му все ще го отведат някъде, където срещу приказките му ще му дадат чавга и някоя стара кожа, на която да спи.
Шооран стигна до сухата земя и спря. Беше опасно да навлезе в нея. Ако бягството вече беше разкрито, непременно щяха да го заловят, а и всеки, който го видеше, щеше да може да каже накъде е тръгнал. Огледа безпомощно изкласилите за седмица ниви. Яавдай не се виждаше никъде. Какво можеше да я е забавило? Или я бяха хванали вече?… Или се беше объркала и беше отишла на друг оройхон? Шооран си спомни историята на стария илбеч и усети в гърдите си студ и тежест, сякаш там се беше свила някаква скверна твар от далайна.
По нивите нямаше много хора — до новата реколта имаше още четири седмици и земеделците си бяха по палатките. И все пак нямаше да може да се промъкне, без някой да го види. Да вземе пък да прати някое дете да провери какво става… И изведнъж видя Киирмон — още беше далече, но идваше право към мястото, където се беше спотаил Шооран. Той си пое дъх да го извика, ако разказвачът реши да завие по другата пътека, но Киирмон стигна до кръстопътя и продължи покрай мокрия оройхон. Шооран вече го чуваше, че си тананика:
— Киирмон! — тихичко го извика Шооран.
— А, тук ли си? — зарадва се Киирмон. — Яавдай ми каза, че си щял да бъдеш при втория тесег.
— Тя къде е? — задъхано попита Шооран.
— Там някъде… — Киирмон махна с ръка. — Видяхме се на съседния оройхон. Беше с бохчичка, все едно отиваше при някоя приятелка да плетат. Каза да ти кажа, че щяла да отиде в Страната на Добрите братя. Не знам какво сте намислили, просто ти повтарям всичко дума по дума. Обаче знаеш ли, видя ми се променена. Щастлива някак. Не се сърди, обаче тя иначе ходеше като жив труп, а сега даже ми се усмихна. Сбогом, така ми каза, аз отивам в Страната на Добрите братя.
— Ясно… — каза Шооран. — Ясно. Всичко ми е ясно…
Откъм алдан-шавара изсвири раковина, после се чуха удари по костено клепало.
— Тревога! — възкликна Киирмон. — Викат всички. Хайде!
— Мен търсят — каза Шооран. — Вече съм престъпник. Значи Яавдай е тръгнала при Добрите братя… Без мен.
— Велики Йороол-Гуй! — възкликна Киирмон. — Значи ще бягаш? Ами мен на кого ме оставяш? На тия простаци? Идвам с тебе.
— Няма да стане — каза Шооран. — Как ще живееш на мокрото? Трябва да се криеш и да ядеш само чавга.
— Прав си, отдавна отвикнах от това — съгласи се Киирмон. — Ще взема да ида да се напия. Късмет.
И си тръгна.
Шооран хукна към суур-тесега. В главата му се въртеше само една мисъл: Чаарлах ще му помогне, ще го посъветва какво да направи. Но до суур-тесега нямаше никого, само копието беше подпряно на скалата. Шооран дълго го гледа, без да го вижда, после тръгна по покритата с нойт земя.