— И все пак не трябва — каза майка му. — На лошо е. На, хапни си чавга и ще лягаме да спим. Утре се махаме оттук.
Вечеряха с остатъците от запасите си, легнаха на топлата от близките авари земя един до друг и се завиха с жанча на майка му. И докато заспиваше, Шооран измърмори:
— По-добре щеше да е да му бях дал тукката…
На сутринта, още щом плуващата в небето мъгла пожълтя, станаха и тръгнаха на изток. Там, разбира се, знаеха за нещастието, сполетяло съседите им, и вече се бяха приготвили да прогонят всички възможни натрапници. Няколко дузини воини в костени брони, високи обуща с игли и шлемове с прозрачни забрала, направени от изстъргани люспи, крачеха покрай синора или седяха, сложили на коленете си късите си копия. Понеже положението беше извънредно, ги командваше одонт — наместник на вана. Одонтът беше понатежал от годините и явно страдаше неимоверно от това, че трябва да носи доспехите си, направени от кост и дебела кожа на водни твари. Беше свалил шлема си, седеше и държеше пред носа си напоена с благовония гъба. По лицето и по плешивото му теме се стичаше пот. Изобщо не приличаше на войник и Шооран дори се учуди, когато майка му тръгна право към този непознат дебелак.
Без да става, един от стражите взе един камък и я замери небрежно с него.
— Връщай се в шавара си, тиньоядке, не си ни изтрябвала.
— О, доблестни одонте — без да поглежда стража и без да обръща внимание на камъка, каза майката на Шооран. — Да бъдат нозете ти вечно сухи. Дошла съм да търгувам и имам какво да ти предложа.
— Че какво можеш да имаш пък ти?! — викна пренебрегнатият церег, който я беше замерил с камъка, и замахна с копието си. — Я да се махаш!
— Нося харвах.
— Мокър боклук!
— Харвахът ми е сух — възрази майката на Шооран.
— Я покажи — заинтересува се одонтът.
Майката на Шооран извади от торбата си кесийка от щавена кожа на безкрака тайза и я подаде на одонта. Той я отвори, извади щипка кафеникав прашец, помириса го, сложи го на един близък камък, обърна се към церега и нареди:
— Провери го.
Церегът недоволно наведе копието си и приклекна над щипката прашец.
Шооран го гледаше с широко отворени очи. Не знаеше откъде майка му е взела харваха. В целия оройхон само Хулгал се осмеляваше да суши харвах, и то защото беше сакат и не можеше да се изхрани по друг начин. „Кратък като живот на сушач“ — така казваха хората. Хулгал вече беше останал без око и без два пръста на лявата ръка. Да сушиш харвах беше все едно да дразниш Многоръкия. Не можеше Хулгал да е дал на майка му толкова харвах, просто не можеше да бъде.
Церегът удари с кремък острието на копието си, чу се пукот, блесна огън и той се дръпна.
— Хубав харвах — доволно каза одонтът, докато гледаше как церегът бърше обгореното си лице. — Какво искаш за него?
— Място, където да живея със сина си.
— Да не си въобразяваш, че ще ти позволя да стъпиш на островите на сияйния ван само защото си се изхитрила да откраднеш малко харвах? — възмути се одонтът. — Остава да поискаш да живееш и в моя дом и всеки ден да ядеш готвено!
— Никога не съм крала нищо — възрази майката на Шооран. — Този харвах съм го събрала и съм го изсушила сама.
— Е, сушачи трябват винаги. — Одонтът се замисли. — Да беше сама, да те взема, обаче…
— Мамо, не ме оставяй! — отчаяно зашепна Шооран. — Ще ти помагам, й аз ще стана сушач…
Майка му го стисна за ръката и твърдо заяви:
— Правя го само заради сина си. Или ни взимате и двамата, или ни гоните и двамата.
— Дръзка си, все едно си мислиш, че за Йороол-Гуй си различна от другите. Гнилоядците, които се осмеляват да ми говорят така, много бързо разбират какви твари живеят в шавара. Днес обаче съм добър и ще ви пусна и двамата. Ти ще правиш харвах за войските на царствения ван, да са вечно сухи краката му. Всяка седмица ще даваш по два ямха добре изсушен харвах. Всичко останало, което изсушиш, ще си е за теб.
— Освен на мягмар — възрази майката на Шооран. — Седмицата на мягмара е на Многоръкия и тогава сушачите не работят.
— Добре де, добре — съгласи се одонтът. — Мунаг, иди с тях да им покажеш къде ще живеят.
Церегът им махна да го последват и Шооран и майка му стъпиха на земята на царствения ван.
Всъщност не се промени нищо. Отдясно все така димяха нажежените авари, а отляво се простираше мокрият оройхон, по който се тълпяха мръсни окъсани хора. Е, вярно, според Шооран бяха малко прекалено мръсни и окъсани. Но може би само му се стори така, защото всички бързаха да се поклонят раболепно на церега. На родния оройхон на Шооран никой не се кланяше така раболепно дори пред якия Боройгал. Имаше и още една разлика: цялата суха ивица, почти до аварите, беше разделена на малки квадрати. И на всеки квадрат явно живееше някой, защото на колчета бяха опънати кожи на водни твари, защитаващи от огъня на аварите и от влажните мъгли, които носеха треска от далайна. Под навесите имаше най-различни вещи, някои оставени без надзор — очевидно кражбите тук не бяха толкова, колкото на Свободния оройхон.