Наближаваше девет, помещението утихна почти неестествено след доскорошните крясъци и аз започнах да обмислям с радост намерението, което ми бе хрумнало точно преди влизането на моряците.
Никой не обича да спи с друг. Човек не желае да спи дори с брата си. Не зная защо, но всеки предпочита да спи сам. А ако ти се налага да преспиш с непознат чужденец в непозната гостилница в чужд град и този непознат чужденец да е китоловец, възраженията се умножават твърде много. Нямаше никакво основание именно аз, а не някой друг моряк да спи с другиго на едно легло; защото в корабите моряците спят по двама на легло толкова, колкото на сушата биха спали с другиго неженените крале. Всички спят, разбира се, в едно помещение, но всеки си има своя койка, покрива се със свое одеяло и спи в собствената си кожа.
Колкото повече мислех за този китоловец, толкова по-противна ми ставаше мисълта да лежа до него. Редно беше да предположа, че щом е китоловец, бельото или вълнените му дрехи, според случая, щяха да са ако не най-груби, то не и най-хубави. Почувствах, че изтръпвам. Освен това беше късно и моят почтен китоловец би трябвало да се е прибрал вече за спане. А представете си, че връхлети в полунощ — как ще разбера от кой вертеп се е домъкнал?
— Стопанино! Промених решението си за китоловеца… няма да спя с него. Ще се опитам да пренощувам на пейката ей тук.
— Както обичаш; съжалявам, че не мога да ти отделя за постелка някоя покривка за маса; а пък дъските са страшно корави — Той опипа чеповете и вдлъбнатините. — Почакай малко, моряко; в бара имам едно дърводелско ренде; почакай малко, казвам, да ти направя по-удобно легло.
Докато говореше, той донесе рендето; най-напред изтри праха от пейката с вехтата си копринена кърпа, после се залови здраво да изглажда леглото ми, усмихвайки се през цялото време като маймуна. Стърготините хвърчаха наляво и надясно, докато рендето най-после се удари о един неразрушим чеп. Стопанинът щеше без малко да си изкълчи ръката и аз го помолих да прекрати рендосването — леглото беше вече достатъчно меко, пък и не зная дали и най-старателното рендосване би могло да превърне в пух една борова дъска. И тъй, той прибра все така усмихнат стърготините, хвърли ги в голямата печка насред помещението и отиде да си гледа работата, като ме остави потънал в дълбоки размишления.
Аз премерих пейката и открих, че е с цяла стъпка по-къса от мен; това можеше да се оправи с един стол. Но беше и с цяла стъпка по-тясна, отколкото ми трябваше, а втората пейка беше почти четири инча по-висока, та не можех да ги наредя една до друга. Тогава дръпнах първата пейка на единственото свободно място към стената, като не я долепих съвсем до края, за да ми бъде по-широко. Но скоро почувствах, че поради нахлуващия през рамката на прозореца студен въздух планът ми ще бъде неприложим, най-вече защото откъм недобре затварящата се врата идваше второ течение и двете образуваха истински вихрушки в непосредствена близост до мястото, където възнамерявах да прекарам нощта.
Дявол да го вземе този китоловец, мислех си аз; но я да видим дали не мога да го изпреваря… да заключа вратата отвътре, да си легна и да не се обаждам на никакво чукане. Идеята не изглеждаше лоша; и все пак след повторно обмисляне се отказах от нея. Кой знае дали на другата сутрин, още щом се подам от стаята, китоловецът нямаше да ме пребие в преддверието?
Огледах се отново и като не видях никаква възможност да прекарам нощта поносимо, ако не спя с друг, помислих, че предубежденията ми срещу този непознат китоловец са може би неоснователни. Ще почакам малко, рекох си; той все някога ще трябва да се прибере. Ще го поогледам добре и може би ще станем чудесни съжители — нищо не се знае.
Но при все че другите се прибираха по един, по двама или трима и отиваха да спят, моят китоловец все още не се виждаше.
— Стопанино! — запитах аз. — Какъв е тоя човек… все тъй късно ли се прибира?
Минаваше вече полунощ.
Стопанинът се усмихна все така вяло: изглежда, забавляваше се ужасно от нещо, което не можех да разбера.
— Не — отвърна той, — обикновено е ранобудна птица: рано ляга и рано става… Трудолюбива птица е… Тази вечер излезе по търговия и не мога да разбера защо закъсня толкова… Може да не е успял да си продаде главата.
— Да си продаде главата ли? Какви глупости ми приказваш? — побеснях аз. — Да не искаш да кажеш, стопанино, че този китоловец е тръгнал в събота вечер или по-точно в неделя сутринта да продава из града главата си?
— Тъкмо така — отговори стопанинът. — А пък аз му казах, че не ще може да я продаде тук, защото пазарът е преситен.
— С какво? — изкрещях аз.