Но нямах време да треперя, защото дивакът се залови сега за нещо, което погълна изцяло вниманието ми и ме убеди, че този човек е езичник. Като отиде до тежкото палто с качулка, което бе оставил на един стол, той потърси из джобовете и извади една уродлива гърбава фигурка, на цвят като новородено конгоанско бебе. Припомняйки си балсамираната глава, отначало помислих, че тази черна фигурка е истинско бебе, съхранено по същия начин. Но забелязах, че е твърдо и лъскаво като полиран махагон, и реших, че не може да бъде друго освен дървен идол, какъвто и наистина беше. Защото дивакът отиде до камината, отмести хартиения параван и изправи гърбавата фигурка като фигура от кегелбан на скарата. Подпорите и тухлите на камината бяха толкова опушени, че това огнище беше напълно подходящ мавзолей или параклис за конгоанския идол.
Все тъй изпълнен с безпокойство, втренчих поглед в полузакрития образ, да видя какво ще става по-нататък. Дивакът взе две шепи талаш от джоба на палтото си, изсипа го внимателно пред идола, сложи отгоре парче моряшки сухар, доближи пламъка на лампата и го запали. След това, като пъхна няколко пъти набързо пръстите си в огъня и още по-набързо ги отдръпна (защото, както изглежда, доста силно се опари), успя най-после да извади сухара, поиздуха въгленчетата и пепелта от него и го поднесе почтително на своето негърче. Но тази сухоежбина, изглежда, не хареса на малкото дяволче; то не мръдна устни. Странните действия бяха придружени с още по-странни гърлени звуци, навярно някаква напевна молитва или псалмопение от страна на жертвоприносителя, който същевременно кривеше неестествено лице. Най-после загаси огъня, взе доста безцеремонно идола и го хвърли в джоба на палтото така нехайно, както ловец мята в торбата убит бекас.
Тези чудновати действия увеличиха безпокойството ми, а тъй като по всичко личеше, че ще привърши деловите си занимания и ще скочи в леглото при мене, помислих, че е крайно време, преди да е изгасил свещта, да развържа магията, която толкова време ме парализираше.
Но времето, през което обмислях какво да правя, се оказа съдбоносно. Той взе томахавката от масата, поразгледа я, вдигна я към свещта, както бе налапал дръжката й, и изпусна големи кълба тютюнев дим. В следния миг свещта бе загасена и людоедът скочи в леглото с томахавка между зъбите. Извиках — не можах да се сдържа; той изръмжа от изненада и започна да ме опипва.
Не помня какво измърморих и се хвърлих към стената, а после го замолих, който и какъвто и да е, да се укроти и да ме пусне да запаля отново свещта. Но гърленият му отговор ме убеди веднага, че погрешно е разбрал думите ми.
— Какъв дявул ти? — каза най-после той. — Не кажеш, дявул те взел, убия тебе.
При тия думи мъждукащата томахавка заискри в тъмнината край мене.
— Стопанино! За бога! Питър Кофин! — викнах аз. — Стопанино! Караул! Кофин! Ангели небесни, спасете ме!
— Говори! Кажеш кой ти, инак дявул взел, убия тебе! — изрева отново людоедът, а ужасните искри на томахавката пръскаха гореща тютюнева пепел наоколо ми, докато накрая ми се стори, че ризата ми се подпалва. Но, слава богу, в този миг стопанинът влезе в стаята със свещ в ръка, аз скочих от леглото и изтичах към него.
— Не бой се — каза той с познатата ми усмивка. — Куийкуег няма и с пръст да те пипне.
— Престани да се хилиш — викнах аз. — Защо не ми каза, че този дяволски китоловец бил людоед?
— Мислех, че си разбрал… нали ти казах, че продава глави из града?… Лягай сега да спиш. Слушай, Куийкуег… да се разберем, този човек спи с тебе… Разбра ли?
— Всичко разбра… — изръмжа Куийкуег, като изпусна пак няколко кълба дим, седнал на леглото.
— Лягай — покани ме той с томахавката си и отдръпна завивките. Стори го не само учтиво, но наистина любезно и съчувствено. Погледнах го за миг. Въпреки татуировките си той беше, общо взето, чист, приятен людоед. Защо вдигнах такава олелия, помислих аз, и той е човек като мене: и той има толкова основания да се страхува от мене, колкото и аз от него. По-добре е все пак да спя с един трезвен людоед, отколкото с пиян християнин.