Амвонът, като повечето старомодни амвони, беше доста висок и тъй като една обикновена стълба за такава височина щеше да стесни значително и без това малката черква, архитектът, вероятно подсетен от отец Мапъл, бе направил амвона без стълба и го бе снабдил с отвесна странична стълбичка като ония, по които се качваме от лодка на параход. Съпругата на един капитан на китоловен кораб бе подарила на черквата великолепни вълнени въжета за перила на тази стълба и тъй като самите стъпенки бяха в махагонов цвят, хрумването не беше проява на безвкусица, особено като се има предвид за какви хора беше предназначена черквицата. Спирайки за миг в подножието на стълбата, уловил с две ръце орнаментните пискюли на въжетата, отец Мапъл вдигна поглед, след това с една наистина моряшка и същевременно благочестива ловкост, местейки последователно ръце, се изкачи по стъпенките така, като че се изкачваше по главната мачта на кораба си.
Както при повечето стълби от тоя вид, страничните части на тази подвижна стълба бяха от облечено с плат въже; дървени бяха само кръглите стъпенки, придържани от възли. Още щом погледнах амвона, аз забелязах, че колкото и да са удобни при кораб, тези възли изглеждаха излишни тук. Защото не предполагах, че след като се изкачи, отец Мапъл ще се обърне полека, ще се наведе от амвона и ще започне да издърпва едно по едно стъпалата, докато прибере цялата стълба, оставайки неуязвим като в цитаделата на Квебек.
Замислих се, но не можах да разбера за какво са тия възли. Отец Мапъл беше всеобщо признат за искрен и свят човек, затова не можех да го подозра в търсене на известност чрез сценични трикове. Не, помислих си, тази постъпка трябва да има някаква сериозна причина; тя е може би символ на невидимост. Дали чрез това физическо откъсване той не иска да посочи духовното си отделяне за момента от всички външни, светски връзки и приятелства? Да, защото, доколкото разбирах, този амвон, запасен с хляба и виното на Словото Божие, е за верния божи служител една самозадоволяваща се твърдина — един непристъпен Еренбрайтщайн, зад чиито стени блика непресъхващ извор.
Но подвижната стълба не беше единствената чудноватост на това място, подсказана от някогашните моряшки подвизи на капелана. Стената зад амвона, между мраморните надгробни плочи от двете му страни, беше украсена с огромна картина, представяща голям кораб, който се бори с ужасна буря пред спасителен бряг от черни скали и белоснежен прибой. Но високо над разкъсаните облачета и тъмните буреносни мъгли плуваше слънчево островче, откъдето надничаше лъчезарно ангелско лице; това светло лице озаряваше с ясно сияние люшкащата се палуба, напомнящо сребърната плоча, поставена върху палубата на „Виктори“, където бе паднал адмирал Нелсън. „О, доблестни корабе, казваше сякаш ангелът, бори се, бори се, доблестни корабе, и не унивай в борбата; защото слънцето прозира вече, облаците се разсейват, небето скоро ще се проясни.“
И по самия амвон не липсваха следи от любовта към морето, подсказала стълбата и картината. Покритата му с ламперии предна част напомняше отвесен нос на кораб, а светата библия бе положена върху извитата издаденост, напомняща старинна резба на носа на кораб.
Какво друго би могло да бъде по-многозначително? Нима амвонът всякога не е най-предното място на тоя свят; всичко друго остава зад него; амвонът води света. Оттам се съзира най-напред бурята на гнева господен и носът понася първия му пристъп. Оттам се молят за попътен вятър на бога на добрите и злите ветрове; да, светът е плаващ кораб, който не е завършил пътя си, а пък амвонът е неговият нос.
Глава 9
Проповедта
Отец Мапъл стана и с мек, сдържано властен глас покани пръснатите богомолци да се приближат. „Щирборда към пасарела, насам! Вие минете към бакборда… бакборда към пасарела, към щирборда! Към средата на кораба! Към средата на кораба!“
Между пейките се чу глухо бумтене на тежки моряшки ботуши и още по-глух шум от женски обуща, после всичко утихна и всички погледи се насочиха към проповедника.
Той помълча; скръсти пред гърдите мургавите си ръце, вдигна глава със затворени очи и започна да се моли с такова дълбоко смирение, сякаш бе коленичил за молитва на морското дъно.
После с провлечен и тържествен глас, напомнящ непрестанното биене на камбана в залутан из мъглата кораб, той зачете следния химн; но към края промени глас и завърши с гръмко радостно ликуване.