— Кой е? — се провиква капитанът от писалището си, където бърза да приготви книжата за митницата. — Кой е?
О, този безобиден въпрос — как тежко пронизва Йона! В първия миг той почти се обръща да избяга, но пак се съвзема.
— Искам да замина с този кораб за Тарсис; кога ще отплавате, сър?
Улисаният капитан не е успял да погледне досега Йона, при все че оня е застанал вече пред него; но щом чува този глух глас, капитанът стрелва Йона с изпитателен поглед.
— Ще отплаваме при следващия отлив — отвръща най-после бавно той, като продължава да го оглежда внимателно.
— Чак тогава ли, сър?
— Всеки почтен пътник ще сметне, че е тъкмо навреме.
Ето, Йона, още една стрела! Но той отвлича бързо капитана от надушената диря.
— Ще замина с вас — казва. — Каква е таксата за пътя?… Искам да платя веднага.
Защото, моряци, изрично е писано, за да не се забравя: «Той плати веднага, още преди отплаването на кораба.» А като се вземе предвид и останалото съдържание, това обстоятелство е многозначещо.
Но този капитан, моряци, на който бе попаднал Йона, е от ония, които разкриват прозорливо престъпността у всекиго, обаче поради алчност издават само безпаричния. На този свят, моряци, грехът, който може да плати, пътува свободно и без паспорт; а добродетелта, щом е бедна, бива спирана на всяка граница. Така че капитанът се приготвя да провери колко е дълбока кесията на Йона, преди да го осъди явно. Поисква му тройно по-висока цена; тя се приема. Тогава капитанът разбира, че Йона е беглец; но в същото време решава да подпомогне едно бягство, което постила пътя си със злато. И все пак, докато Йона вади честно кесията си, благоразумни подозрения продължават да измъчват капитана. Той проверява звъна на всяка монета от страх да не е фалшива. «Не е фалшификатор във всеки случай», измърморва той; и записва Йона в списъка на пътниците.
— Посочете ми каютата, сър — казва Йона. — Уморен съм от път; трябва да поспя.
— Личи си — казва капитанът. — Ето ти каютата.
Йона влиза и иска да заключи, но вратата няма ключ.
Като чува как Йона търси ключа, капитанът се смее тихичко и си мърмори, че затворническите килии никога не се заключват отвътре. Йона се хвърля на леглото, както е, облечен и прашен, а таванът на малката каюта почти опира до челото му. Въздухът е застоял и Йона почва да се задушава. В тази тясна дупка под водната линия на кораба Йона изпитва предвестническото предчувствие за задушаващия час, когато китът ще го напъха в най-тясното кътче на своята утроба.
Завинтена на стената лампа мъждее слабо в каютата на Йона; а тъй като корабът се наклонява към кея от тежестта на последните прехвърляни бали, лампата и пламъкът й се наклоняват сякаш непрестанно към каютата от това леко движение; макар че е сама безукорно изправена, тя изтъква още по-ярко несигурните, измамни плоскости, сред които виси. Тази лампа смущава и плаши Йона; докато лежи на койката, измъчените му очи блуждаят из стаята и този досега сполучил беглец не намира убежище за неспокойния си поглед. А контрастът между лампата и околната среда все повече и повече го плаши. Подът, таванът и стените са съвсем наклонени. «Така виси над мене и моята съвест! — стене той. — Право нагоре пламти тя; но всички кътчета в душата ми са разкривени!»
Като човек, който бърза към леглото си след пиянски гуляй, все още залитащ, макар че съвестта вече го гризе, както железните стремена пробождат още по-силно при всяко подкачане породистия римски жребец; като човек, който в това жалко състояние се върти непрестанно в шеметна тревога и моли Бога за унищожение, докато мине тоя пристъп; и накрай, сред вихъра на изпитваната мъка изпада в дълбоко вцепенение; като човек, обезкървен до смърт — защото съвестта му е рана, която нищо не може да затвори; така след мъчителни въртения на леглото чудовищно тежката мъка на Йона го потапя в дълбок сън.
А отливът вече е настъпил; корабът прибира вече въжетата си, напуска без пожелания за добър път безлюдния кей и се плъзва наклонен на една страна към своя път за Тарсис. Този кораб, приятели, е бил първият известен ни контрабандист: контрабандата е Йона. Но морето се бунтува; не иска да носи позорния товар. Разразява се страхотна буря, корабът сякаш ще се разцепи. Боцманът свиква екипажа, за да изхвърлят част от товара; сандъци, бали и делви започват да хвърчат през борда; вятърът вие, хората крещят и по дъските над главата на Йона тропат моряшки ботуши, но той е все още потънал в своя отвратителен сън въпреки неистовата врява. Не вижда той черното небе и разяреното море, не усеща скърцането на дъските, не чува или не иска да знае далечния бяг на огромния кит, който вече цепи с отворена паст морето зад него. Да, моряци, Йона е слязъл, както казах, в своята каюта и спи дълбоко. Но изплашеният собственик идва при него и крещи в нечуващото ухо: