Това, моряци, е втората поука; и горко на тоя кормчия на живия Бог, който я пренебрегва! Горко на този, който, прелъстен от тоя свят, забрави евангелския си дълг! Горко на този, който предпочита да ласкае, вместо да заплашва! Горко на този, който държи за доброто си име повече, отколкото за самото добро! Горко на този, който не говори истината, макар да знае, че лъжата ще го спаси! Горко на този, който като великия кормчия Павел е сам отвергнат, макар и да проповядва на другите!“
Той наведе глава и се унесе за миг; след това вдигна към тях поглед, изпълнен с дълбока радост, и възкликна с небесен възторг:
— Но, о, моряци! Редом с всяка мъка плува сигурна радост; и колкото по-дълбока е мъката, толкова по-високо стига радостта. Нали колкото по-дълбоко е валът, толкова по-високо е върхът на флагмачтата? Блажен — възвишено, духовно блажен — е оня, който не изменя на истинското си аз пред гордите земни божества и главатари. Блажен е, който се крепи на яките мишци и тогава, когато корабът на този жалък, измамен свят е потънал под него. Блажен е, който не знае милост в борбата за истина, но убива, руши и изгаря всеки грях, дори ако той се подава изпод сенаторска и съдийска тога. Блажен, неизмеримо блажен, който не признава друг закон и господар освен своя Господ Бог и чиято родина е само небето. Блажен е, когото и най-суетните вълни на шумната тълпа не могат да откъснат от тази сигурна всевечна котва. Вечно блажен и радостен е, който, стигнал своя край, може да каже с последното си издихание: отче, когото опознах главно с ударите на твоя жезъл, смъртен или безсмъртен, аз умирам вече. Старах се да принадлежа на тебе повече, отколкото на този свят или на самия себе. Но това е нищо. Аз оставям вечността на тебе; защото какво е човекът, та да живее толкова, колкото и неговият Бог?
Без да добави нито дума, отец Мапъл благослови всички, закри лице и изчака коленичил, докато всички си отидоха и той остана съвсем сам в черквицата.
Глава 10
Побратимяване
Когато се върнах от храма в странноприемницата, намерих там само Куийкуег, който бе напуснал черквицата малко преди благословията. Той седеше на пейка пред камината, вдигнал крака на рамката пред огнището, а в ръката си държеше негърчето идол, като го гледаше втренчено и стържеше леко с джобно ножче носа му, тананикайки си нещо.
Но тъй като заниманието му бе прекъснато от моето влизане, той прибра фигурката, отиде веднага към масата, взе една голяма книга, сложи я на скута си и започна да брои съсредоточено страниците; на всеки петдесет страници — както предположих — спираше за миг, оглеждаше се унесено, после продължително и гърлено подсвирваше от почуда. След това продължаваше до следващите петдесет; започвайки вероятно все от едно, като че можеше да брои само до петдесет, и се чудеше как са събрани на едно място толкова пъти по петдесет страници.
Наблюдавах го с голям интерес. При все че беше дивак с отвратително изрисувано лице — поне според моя вкус, — изражението му не беше неприятно. Душата не може да се скрие. Въпреки всички невероятни татуировки стори ми се, че съзирам едно просто и честно сърце; а в големите, дълбоки, пламенни и дръзки очи личеше смелост, готова да се бори с хиляди дяволи. Освен това този езичник имаше величествено държане, което външната му недодяланост не можеше напълно да осакати. Той се държеше като човек, който никога не е раболепничил и никому нищо не дължи. Дали поради обръснатата глава челото се очертаваше по-свободно и широко и изглеждаше по-голямо, отколкото беше всъщност, трудно ми е да реша; но от френологично гледище главата му беше безспорно превъзходна. Може да се стори смешно, обаче тя ми напомни главата на генерал Вашингтон, както е дадена в най-известните му бюстове. Имаше същата правилна и постепенна полегатост от веждите нагоре, които бяха издадени като два гористи носа. Куийкуег беше един Джордж Вашингтон в людоедски образ.