Запитах го какви са намеренията му за най-близкото бъдеще. Отвърна ми, че смятал да замине като харпунджия. Тогава аз му казах, че и моето намерение е да тръгна на лов за китове, и то от Нантъкит, най-многообещаващо пристанище за любителите на приключения. Той реши веднага да ме придружи до този остров, да отплава със същия кораб, да постъпи в същата смяна, в същата лодка и да се храни на същата маса, с една дума, да сподели изцяло участта ми; заловен неотлъчно за мене, реши да опита смело всичко, което съдбата ще ни поднесе на тоя и на оня свят. Съгласих се с радост, защото, освен че обичах Куийкуег, той беше опитен харпунджия и щеше да бъде много полезен за човек, напълно незапознат като мене с тайните на китоловството, макар и познаващ добре морето в качеството си на моряк от търговски параход.
Когато завърши разказа си заедно с последното смукване от изгасващата лула, Куийкуег ме прегърна, притисна чело до моето, после загаси лампата, всеки легна на своя край от кревата и скоро и двамата заспахме.
Глава 13
Ръчната количка
На другата сутрин, понеделник, след като оставихме балсамираната глава за манекен на една бръснарница, аз заплатих в странноприемницата и за двама ни, но с парите на приятеля си. Ухиленият стопанин, както и клиентите се забавляваха, както изглежда, от внезапното приятелство, изникнало между мене и Куийкуег, особено като помнеха как Питър Кофин ме бе подплашил относно човека, с когото тръгвах сега.
Наехме една ръчна количка, натоварихме на нея моята жалка походна торба заедно с платнената торба и хамака на Куийкуег и тръгнахме към „Мое“, малката нантъкитска рейсова шхуна, закотвена до кея. Всички срещнати ни зяпаха; и то стряскаше ги не толкова Куийкуег — те бяха свикнали да виждат людоеди по улиците на града си, — колкото поради това, че ни виждаха в такива близки отношения. Но ние не им обръщахме никакво внимание и тикахме поред количката, а Куийкуег се спираше от време на време да оправи калъфа на харпуна си. Запитах го защо носи на сушата такава мъчна за носене вещ и няма ли всеки китоловен кораб собствени харпуни. На това той отговори, че макар, общо взето, да съм бил прав, той обичал много собствения си харпун, защото бил от сигурен материал, бил добре изпитан в много съдбоносни битки и отлично запознат със сърцата на китовете. С една дума, като мнозина сухоземни жътвари и косачи, които отиват на фермерските ниви със собствени сърпове — макар да не са длъжни да си носят, — Куийкуег имаше свои основания да предпочита собствения си харпун.
Поемайки количката от ръцете ми, той ми разказа една смешна случка за първата ръчна количка, която видял. Било в Сагхарбър. Собствениците на кораба му заели една количка, за да превози тежкия си сандък до странноприемницата. Без да се издава, че не знае каква е тая вещ — макар и да нямал понятие всъщност какво да прави с нея, — Куийкуег натоварил сандъка, завързал го здраво, след това нарамил количката на гръб и поел по кея.
— Ей, Куийкуег — казах аз, — смятах те за по-умен. Не ти ли се смяха хората?
При тия думи той ми разказа друга случка. Жителите на неговия остров Роковоко изстисквали при сватбени пиршества вкусния сок на млади кокосови орехи в голяма нашарена кратуна, напомняща паница за пунш; тази кратуна била винаги главното украшение на рогозката, върху която подреждали сватбената трапеза. Веднъж на остров Роковоко акостирал някакъв голям търговски кораб, чийто капитан — по всяка вероятност прекалено изтънчен джентълмен поне за морски офицер — бил поканен на сватбата на Куийкуеговата сестра, току-що навършила десет години. Капитанът пристигнал, когато всички гости били вече в бамбуковата хижа на булката, и тъй като му било отредено почетното място, настанил се срещу паницата за пунш между главния жрец и негово величество краля, бащата на Куийкуег. След молитвата — защото и те четели молитва преди ядене, макар Куийкуег да ми каза, че вместо да гледат като нас в чиниите си, те гледали като кокошките нагоре, към подателя на всички блага, — след молитвата, както казах, главният жрец открил пиршеството според запазената от памтивека традиция на острова: потопил светите си и освещаващи пръсти в паницата, преди благословеното питие да започне да обикаля гостите. Като забелязал обреда и понеже го поставили до жреца, капитанът помислил, че в качеството си на корабен капитан стои несъмнено по-високо от някакъв островитянски крал, особено в дома му, и се заловил спокойно да измие ръцете си в паницата, която сметнал, както изглежда, за голяма чаша за измиване на пръсти.