— Представяш си, нали? — запита Куийкуег. — Нашите се пукнаха от смях.
Платихме билетите, качихме багажа си и се настанихме на шхуната. Тя вдигна платна и се плъзна по река Ейкъшнет. От едната ни страна се издигаха терасовидните улици на Ню Бедфърд, чиито покрити със скреж дървета блестяха в ясния студен въздух. Огромни хълмове и планини от бурета бяха струпани по кейовете, а обиколили целия свят китоловни кораби почиваха безгласно един до друг, пуснали най-сетне сигурна котва; от други кораби долитаха удари на дърводелци и кацари заедно с шума от наковални и огнища, където разтапяха смола; всичко това подсказваше, че предстоят нови рейсове; че щом едно дълго и опасно пътешествие завърши, започва друго; а щом завърши второто, започва трето и така нататък, вовеки веков. Така безкраен и непоносим е всеки труд на тоя свят.
Когато излязохме в по-открити води, свежият ветрец се засили и захладя; малкият „Мос“ пръскаше от носа си пяна като пръхтящо жребче. Как вдишвах този волен въздух! Как отвръщах презрително поглед от скованата суша!… от жалките пътеки, изровени от робски стъпала и копита, за да се възхитя на великолепното море, което не допуска по себе си никакви следи.
Куийкуег навярно пиеше и се опиваше от същия пенлив извор. Мургавите му ноздри се разширяваха, равните остри зъби се белееха. Ние летяхме все напред; и щом излязохме в открито море, „Мос“ изказа почитта си към вихрушката, скланяйки и гмуркайки чело като робиня пред султан. Наклонени на една страна, ние летяхме косо; всички корабни въжета звънтяха като жици; а двете главни мачти се превиваха като бамбукови стъбла при сухоземен смерч. Бяхме така погълнати от тази опияняваща гледка, застанали пред гмуркащия се бушприт, че за известно време не забелязахме насмешливите погледи на пътниците, една недодялана сбирщина, която се чудеше, че двама души могат да се държат толкова другарски; като че един бял беше нещо по-достойно от един белосан негър. Но в нея имаше неколцина грубияни и дръвници, дошли навярно от сърцето и средището на най-голямата простотия. Куийкуег улови един от тия младежи, които се кривяха зад гърба му. Помислих, че е настъпил последният час на този нехранимайко. Мургавият дивак пусна харпуна си, сграбчи младежа и с почти невероятна ловкост и сила го вдигна високо във въздуха; след малко, удряйки леко задницата си при скачането, младежът стъпи на крака, задъхан до смърт, а Куийкуег му обърна гръб, запали томахавката и ми я подаде да всмукна.
— Капитане! Капитане! — закрещя нехранимайкото, като изтича към офицера. — Капитане, този човек е същински сатана.
— Ей, ти там, сър — викна капитанът, мършаво морско пиле, и пристъпи към Куийкуег, — я да видя какво правиш? Знаеш ли, че можеше да пребиеш момчето?
— Какво казал? — запита Куийкуег, обръщайки се любезно към мене.
— Казва — отвърнах аз, — че без малко си щял да пребиеш тоя човек — и посочих разтреперания младеж.
— Пребия! — извика Куийкуег, като изкриви с невероятно презрение татуираното си лице. — Ами! Той дребно риба; Куийкуег не убие такъв дребно риба; Куийкуег убие голям кит.
— Слушай — изрева капитанът, — аз пък ще те убия тебе, людоеде, ако си позволиш още веднъж такава шега тук; за това отваряй си очите.
Но случи се, че в тоя миг именно капитанът трябваше да си отваря очите. Ужасният напор срещу главната мачта бе разцепил платното и огромният прът се мяташе сега насам-нататък, като метеше цялата задна част на палубата. Нещастникът, с когото Куийкуег се бе отнесъл така грубо, бе хвърлен през борда, целият екипаж бе вдигнат в тревога, макар че беше безумие да се опитват да уловят пръта. Той се мяташе в миг от ляво на дясно и обратно и всеки път като че ли щеше да се разлети на трески. Не направиха и не можеха да направят нищо; всички на палубата се втурнаха към носа и загледаха пръта, като че той беше зиналата паст на побеснял кит. Сред тази обща уплаха Куийкуег коленичи ловко, пропълзя в посока на пръта, улови едно въже, завърза единия му край на фалшборда, а на другия направи възел като ласо, метна го на пръта в минутата, когато той минаваше над главата му, впримчи мачтата при следващото й люшване и оправи всичко. Шхуната заплава отново с вятъра, а докато екипажът опразваше кърмата, Куийкуег, разголен до кръста, се стрелна през борда с огромен гъвкав скок. Три-четири минути се виждаше как плува като куче, протегнал напред своите дълги ръце, подавайки последователно из ледената пяна мургавите си рамене. Погледнах славния едър мъж, но не видях давещ се за спасяване. Младокът беше потънал. В този миг Куийкуег подскокна над водата, огледа се бързо, разбра, както изглежда, станалото, гмурна се отново и изчезна. След няколко минути се показа пак, като с едната ръка гребеше, а с другата влачеше едно безжизнено тяло. След малко изтеглиха и двамата на шхуната. Успяха да съживят нещастния нехранимайко. Целият екипаж провъзгласи Куийкуег за благороден другар; капитанът му поиска извинение. Отсега нататък аз се залепих за Куийкуег като морска мида. Да, до последното му безвъзвратно гмурване.