Какъв скромен човек бе този Куийкуег! Той очевидно не съзнаваше, че заслужава благодарствен медал. Поиска само вода — вода за пиене, — за да изплакне устата си от солената пяна; после облече сухи дрехи, запали лулата си, облегна се на фалшборда и погледна любезно наоколо си, сякаш казваше: „Хората са взаимно свързани по всички меридиани. И ние, людоедите, трябва да помагаме на тия християни.“
Глава 14
Нантъкит
До края на пътуването не се случи нищо, заслужаващо отбелязване; и така след един прекрасен рейс пристигнахме благополучно в Нантъкит.
Нантъкит! Разгънете картата си и го погледнете. Вижте къде се е дянал, наистина накрай света; как е застанал далече от брега, по-самотен от Едистоуновия фар4. Погледнете го — само една могилка, един лакът пясък; само бряг, без никакъв хинтерланд. Тук има повече пясък, отколкото бихте употребили в продължение на двадесет години за заместител на попивателна. Някои шегобийци ще ви кажат, че тук садели бурените, защото не растели от само себе си; че внасяли магарешки тръни от Канада; че пращали през морето за чепове, за да запушат буретата с мас; че парче дърво се разнася в Нантъкит като частици от Разпятието в Рим; че жителите садят пред къщите си отровни гъби, за да сядат на сянка лете; че един стрък трева е истински оазис, а пък ако срещнеш три стръка за цял ден път, все едно че си в прерия; че хората тук носят обуща за плаващи пясъци, нещо като лапландските снегоходки; че са така затворени, опасани, отвред заобиколени, заградени и превърнати от океана в несъмнен остров, щото и по масите и столовете им дори се виждат понякога залепнали миди, както по гърба на морски костенурки. Но тези преувеличения доказват само едно: че Нантъкит не е Илинойс.
Чуйте сега чудното предание за населяването на острова от червенокожите. Ето какво гласи то. Някога си един орел се спуснал в крайбрежието на Ню Ингланд и отнесъл едно индианче. Родителите ахкали и се вайкали, като гледали как детето им изчезнало зад морските води. И решили да тръгнат в същата посока. Отплавали с лодките си и след изпълнено с опасности пътуване открили острова, където намерили едно празно ковчеже от слонова кост — скелета на нещастното индианче.
Чудно ли е тогава, че тия нантъкитци, родени край морския бряг, изкарват прехраната си в морето! Отначало ловели раци и миди из пясъка; после се престрашили и нагазили с мрежи да ловят скумрии; придобили опитност, отишли по-навътре с лодки на лов за лакерда; най-после спуснали в морето цяла флота от големи кораби, преплавали водните простори, започнали да ги кръстосват непрестанно, надникнали до Беринговия проток и във всички годишни времена из всички океани обявили вечна война на най-могъщото живо същество, останало след потопа, най-страшното и най-огромното! Грамаден като Хималаите, този морски мастодонт е надарен с такава невероятна сляпа сила, че и уплахата му дори е по-опасна, отколкото най-безстрашните му яростни нападения.
А тези голи нантъкитци, тези огромни морски мравки, излизайки от мравуняка си насред морето, обходиха и завладяха морските простори като същински александровци, разделяйки си Атлантическия, Тихия и Индийския океан, както трите пиратски сили си поделиха Полша. Америка може да присъединява Мексико към Тексас и да придава Куба към Канада; англичаните могат да гъмжат из цяла Индия и да побият сияйното си знаме и на слънцето; две трети от земното кълбо принадлежат на нантъкитци. Защото моретата са техни. Те ги владеят, както императорите владеят своите империи; другите моряци имат само право на преминаване. Търговските кораби не са друго освен мостове; военните — плаващи крепости; дори пиратските и частните бойни кораби, макар че вилнеят из моретата, както сухоземните разбойници по друмищата, ограбват само други кораби, други сухоземни жители като самите тях, но не се опитват да изкарват прехраната си от самите бездънни морски глъбини. Единствени нантъкитци живеят и господарстват в морето; само те, както се казва в библията, се спускат с кораби по него; и браздят навред водите му като собствена нива. То е техен дом, то е тяхно занятие, което и Ноев потоп няма да прекъсне, дори ако погълне всички китайци. Нантъкитци живеят сред морето, както дивите петли в прерията; крият се във вълните, катерят се по тях, както ловците на сърни се катерят по Алпите. С години не виждат суша; а когато най-после се върнат на нея, тя им се струва някакъв друг свят, много по-чудноват, отколкото луната би се сторила на земен жител. Като бездомната чайка, която свива при залез-слънце крила и се спуска да спи сред вълните, и нантъкитци свиват платната на корабите си, щом се мръкне, и лягат да спят, докато цели стада моржове и китове се гонят под постелите им.