Заловихме се пак за работа; докато потапяхме лъжиците си в купата, аз се питах дали тази гозба не оказва някакво въздействие върху разума! Иначе откъде този подигравателен израз „акъл като рибя плакия“? — Но я погледни, Куийкуег: онова там в паницата ти не е ли жива змиорка? Къде ти е харпунът?
Тази „Китоварна“, заслужаваща напълно името си, беше най-рибното от всички рибни заведения; защото в казаните му се вареше непрестанно рибена плакия. Риба плакия за закуска, риба плакия за обяд, риба плакия за вечеря, докато човек почваше да се оглежда дали самият той не се е превърнал в риба. Пространството пред заведението беше покрито с мидени черупки. Мисис Хъси имаше лъскава огърлица от гръбнак на лакерда; а сметководните книги на Хозиа Хъси бяха подвързани в скъпа стара кожа от акула. И млякото дори намирисваше на риба, нещо, което не можех да си обясня, докато една сутрин, както се разхождах по брега покрай няколко рибарски лодки, видях, че вързаната крава на Хозиа яде остатъци от риба и пристъпва по пясъка с отрязана глава от лакерда на всяко копито — един много хлъзгав вид подкова, уверявам ви.
Като свършихме вечерята, получихме лампа и наставления от мисис Хъси за най-краткия път до леглото; но когато Куийкуег се приготви да тръгне преди мене по стълбите, дамата протегна ръка и поиска харпуна му; не позволяваше да се внасят харпуни в стаите.
— Защо? — запитах аз. — Всеки истински китоловец спи с харпуна си… Защо не позволявате?
— Защото е опасно — каза тя. — Откакто младият Стигс се върна от злополучното си плаване, когато след четири години и половина си дойде само с три бурета мас и го намериха мъртъв на първия етаж в задната част на сградата с харпуна до него, оттогава не позволявам на никой гост да взема нощно време в стаята си това опасно оръжие. Така че, мистър Куийкуег (тя бе научила вече името му), аз ще взема това желязо и ще го запазя до сутринта. А за плакията, хора: миди или лакерда за закуска?
— И двете — казах аз. — И две пушени херинги за разнообразие.
Глава 16
Корабът
В леглото обмислихме плановете си за следния ден. Но за моя изненада и доста голямо неудоволствие Куийкуег ми даде да разбера, че се допитал както подобава до Йожо — така се казваше малкото му черно божество — и Йожо два-три пъти поред настоятелно го посъветвал, вместо да ходим и двамата на пристанището, за да изберем заедно с кой китоловен кораб да отплаваме, изборът да бъде направен само от мене; защото в желанието си да ни помогне, Йожо бил избрал вече кораба, а ако съм бъдел сам, аз, Ишмиъл, съм щял непременно да го открия уж случайно; и на този именно кораб трябвало да се кача, без да се грижа за Куийкуег.
Забравих да спомена, че Куийкуег имаше за много работи голямо доверие в непогрешимостта на Йожовата преценка и предвидливост и го почиташе като добро божество, което има изобщо добри намерения, но невинаги осъществява доброжелателството си.
Обаче този план на Куийкуег, или по-точно на Йожо, за избора на кораба никак не ми харесваше. Разчитал бях, че опитността на Куийкуег ще ни посочи най-подходящия китоловен кораб, на който да поверим живота и имуществото си. Но тъй като възраженията ми не повлияха никак на Куийкуег, трябваше да се съглася; и се приготвих да се заловя за работа с решителност и устрем, които щяха да уредят бързо този незначителен въпрос. Рано на другата сутрин оставих Куийкуег и Йожо в малката ни стая — за тях този ден беше, струва ми се, рамазан или ден за пост, смирение и молитва; никога не открих какво точно, защото, колкото и да се опитвах, никога не разбрах техните литургии и тридесет и девет параграфа. И така, оставих Куийкуег да пости, налапал томахавката си, а Йожо да се грее на жертвения пламък от стърготини и излязох да обикалям корабите. След доста продължително скитане и много безцелни разпитвания узнах, че три кораба заминават за тригодишни пътешествия — „Дяволският яз“, „Сладкият залък“ и „Пекод“. На „Дяволският яз“ не знаех произхода; „Сладкият залък“ беше нещо съвсем ясно; а „Пекод“, както сигурно си спомняте, е името на прочутото индианско племе от Масачузетс, изчезнало като древните мидийци. Понадникнах крадешком в „Дяволският яз“; оттам се прехвърлих на „Сладкият залък“, най-после се качих на „Пекод“, огледах го набързо и реших, че това е най-подходящият кораб за нас.