— И страшно безбожен. Нали когато бил убит, и кучетата не отишли да лижат кръвта му?
— Ела насам… по-насам… по-насам — каза Фалек с многозначителен поглед, който ме стресна. — Слушай, момче, никога не казвай това на борда на „Пекод“. Не го казвай изобщо никъде. Капитан Ахав не се е кръстил сам. Това име е глупаво, невежествено хрумване на побърканата му овдовяла майка, умряла още когато той бил на една година. А пък старата индианка Тистиг от Гейхед казва, че това име щяло да се окаже пророческо. Може и други луди като нея да ти кажат същото нещо. Искам да те предупредя. Това е лъжа. Познавам добре капитан Ахав; пътувал съм преди години с него като помощник-капитан; зная го… добър човек е той… Не е набожен добър човек като Вилдад, а ругаещ добър човек… нещо като мене, само че е несравнимо по-добър. Да, да, зная, че никога не е бил особено весел; а на връщане насам беше малко не на себе си; всеки ще разбере, че това се дължеше на ужасните болки от кървящия чукан. Знам също, че откакто проклетият кит отнесе крака му при последното пътуване, той стана доста мрачен… отчаяно мрачен, а понякога дори свиреп; но всичко това ще мине. А нека веднъж завинаги ти кажа и те уверя, младежо, че е по-добре да плаваш с мрачен добър капитан, отколкото със засмян, но лош. И така, до виждане и не вини капитан Ахав, че се е случило да му дадат порочно име. Освен това, моето момче, той има жена… Няма и три пътешествия, откакто се е оженил… Прекрасно, кротко момиче. Помисли си: от това прекрасно момиче този стар мъж има дете: разбираш ли тогава каква дълбока, безнадеждна мъка изпитва Ахав? Не, моето момче, колкото и да е сразен от съдбата, колкото и да е проклет, Ахав е човечен.
Тръгнах си дълбоко замислен; това, което научих случайно за капитан Ахав, ме изпълни със смътна и дълбока мъка заради него. А същевременно, не зная защо, може би заради изгубения му крак изпитвах и съчувствие и скръб. Но заедно с това и необясним страх; обаче този страх, който никак не мога да опиша, не беше истински страх; не зная какво точно беше. Изпитвах го, но той не ме изпълваше с неприязън към капитана, обвит за мене — макар че съвсем бегло го познавах — в някаква тайнственост, която ме изпълваше с безпокойство. Но мислите ми се отклониха все пак в друга насока и мрачният Ахав се изплъзна засега от съзнанието ми.
Глава 17
Рамазанът
Тъй като рамазанът, или постът и покаянието на Куийкуег щеше да трае целия ден, не намерих за уместно да го безпокоя, преди да се свечери; защото изпитвам най-голяма почит към верските задължения на всеки човек, колкото и смешни да са те, и не би ми дало сърце да подценя дори събрание на мравки, които боготворят някоя отровна гъба; или ония същества в някои части на нашата земя, които с непознато на другите планети лакейство се покланят пред лика на някой покоен земевладелец само заради прекомерните владения, все още притежавани и отдавани под наем от негово име.
Искам да кажа, че ние, истинските християни презвитерианци, трябва да бъдем благосклонни в тия неща и да не си въобразяваме, че стоим много по-високо от останалите смъртни, езичници и тям подобни, поради полубезумните им разбирания по тези въпроси. Куийкуег например имаше най-безсмислени схващания за Йожо и рамазана; но какво от това? Куийкуег знаеше, предполагам, какво прави; изглеждаше доволен, затова да го оставим на мира. Всичките ни увещания ще бъдат безполезни, нека си прави, казвам, каквото иска; и Бог да бъде милостив към всички — все едно протестанти ли са или идолопоклонници, — защото на всички ни дъските хлопат по малко и всички се нуждаем от сериозна поправка.
Привечер, когато бях сигурен, че всичките му представления и обреди вече са завършили, аз се качих и почуках на вратата на стаята ни; но никой не ми отговори. Опитах се да отворя — вратата бе заключена отвътре.