— Куийкуег — обадих се полекичка аз през ключалката; пак пълно мълчание. — Слушай, Куийкуег, защо не се обаждаш? Аз съм… Ишмиъл.
Все същото мълчание. Започнах да се тревожа. Оставил го бях прекалено дълго време сам; помислих, че може да е получил удар. Погледнах през ключалката, но тъй като вратата се намираше в един ъгъл на стаята, гледката беше изкривена и зловеща. Можех да видя само част от дъската на леглото откъм краката и една тясна ивица от стената — нищо друго. Забелязах с изненада, че дървената дръжка на харпуна, който предната вечер стопанката бе взела от Куийкуег, преди да се качим в стаята, беше облегната до стената. „Странно, помислих аз; но във всеки случай, щом харпунът е тук, и Куийкуег трябва да е вътре; защото той нарядко или почти никога не излиза без него.“
— Куийкуег! Куийкуег!
Пълна тишина. Случило се е нещо. Апоплексия. Опитах се да откъртя вратата. Но тя се съпротивяваше упорито. Изтичах по стълбите и поверих подозренията си на първото лице, което срещнах — на прислужницата.
— Ох, ох! — извика тя. — И аз си мислех, че е станало нещо. Отидох да оправя леглото след закуската, но вратата беше заключена, а вътре не се чуваше и муха да бръмне; от тогава е все така тихо. Помислих, че и двамата сте излезли и сте заключили заради багажа си. Ох, ох, мадам! Господарке! Убийство! Апоплексия! Мисис Хъси! С тези викове тя изтича към кухнята и аз след нея.
Мисис Хъси се показа скоро с гърненце горчица в едната и шишенце оцет в другата ръка, прекъснала заниманията си — да подрежда поличката с подправките и едновременно да мъмри чернокожия прислужник.
— Дърводелница! — викнах аз. — Къде има такова нещо? Тичайте, за бога, и донесете нещо да отворим вратата… Брадва!… Брадва!… Сигурно е получил удар; положително е така!
С тия думи аз се втурнах с празни ръце нагоре, а мисис Хъси изпречи пред мене гърненцето с горчица, шишето с оцет и всички подправки на своето изражение.
— Какво става с вас, младежо?
— Донесете брадва! За бога, някой да изтича за доктор, докато аз отворя вратата!
— Слушайте — каза стопанката, оставяйки бързо шишето с оцета, за да освободи едната си ръка; — слушайте, да не смятате да отворите насила някоя от моите врати? — При тия думи тя сграбчи ръката ми. — Какво става с вас? Какво става с вас, моряко?
Спокойно, но колкото е възможно по-бързо, аз й обясних случката. Като допря несъзнателно шишенцето с оцета до едната си ноздра, тя се позамисли за миг, после извика:
— Не, не съм го видяла, след като го оставих — изтича до едно долапче под стълбището, върна се и каза, че харпунът на Куийкуег не е там.
— Убил се е! — викна тя. — Също като горкия Стигс… Отиде пак юрганът… Господ да се смили над майка му!… Ще се разори заведението ми. Има ли сестра клетият момък? Къде отиде оная девойка?… Слушай, Бета, тичай при рисувача Снарлс и му кажи да ми нарисува картон: „Не се позволяват самоубийства и пушене в гостната“. Да убия с един куршум два заека. Дали се е убил? Бог да го прости! Какъв е тоя шум? Стой, младежо!
Тя изтича към мене и ме сграбчи тъкмо когато се опитвах отново да изкъртя вратата.
— Не позволявам; не искам да ми разваляш къщата. Иди викай железар, той е на една миля оттук. Чакай! — Тя пъхна ръка в един страничен джоб. — Надявам се този ключ да стане; да опитаме.
С тия думи завъртя ключа в ключалката; но уви! Куийкуег бе залостил отвътре вратата с резе.
— Ще я блъсна и ще я отворя — казах аз, като се отдръпнах малко назад, за да се засиля, но стопанката ме сграбчи пак, като ме заклеваше да не руша къщата й; обаче аз се изтръгнах от ръцете й и с внезапен скок се хвърлих към целта си.
Вратата се отвори с оглушителен шум, дръжката й се блъсна в стената, мазилка изхвърча до тавана; а в стаята, Велики Боже! Куийкуег си стоеше спокоен и невъзмутим, клекнал, с Йожо на темето си. Не поглеждаше ни насам, ни нататък, седеше неподвижен като изваян, безжизнен образ.
— Куийкуег — казах аз, приближавайки до него, — какво правиш, Куийкуег?
— Дали е седял така цял ден? — запита стопанката.
Но каквото и да казвахме, не можахме да изтръгнем от него нито дума; искаше ми се да го бутна, за да променя стойката му, която изглеждаше почти непоносимо мъчителна и неестествена; особено като знаех, че той стои така вече осем-десет часа, и то без да е хапнал.
— Мисис Хъси — казах аз, — щом е жив, оставете ни сами, ако обичате, за да оправя сам тая чудесия.
Затворих вратата след стопанката и започнах да увещавам Куийкуег да седне на стол; но напразно. Той продължаваше да стои клекнал; и въпреки учтивите ми и изкусни увещания не мръдна, не продума, не ме погледна, не показа с нищо, че ме е забелязал.