„Дали и това е част от рамазана му?“ — запитах се аз. Дали на родния му остров постят клекнали? Вероятно да, това е сигурно част от вярата му; в такъв случай нека си стои; няма съмнение, че рано или късно ще се изправи. Това положение, слава богу, не може да трае вечно, а пък рамазанът е веднъж в годината; така че обредът не е много тежък.
Слязох да вечерям. След като слушах дълго време дълги приказки на моряци, току-що пристигнали от така наречената разходка (кратко излизане на лов за китове с шхуна или бриг, и то само на север от екватора в Атлантическия океан); след като слушах тия приказки почти до единадесет часа, аз се качих да си легна, убеден, че Куийкуег е привършил вече своя рамазан. Но не; той си беше точно там, където го оставих; не бе мръднал ни на един пръст. Започнах да се ядосвам — толкова безсмислено и безразсъдно изглеждаше да стои клекнал цял ден и половин нощ в студената стая с късче дърво на главата.
— За бога, Куийкуег, изправи се и се опомни; стани да вечеряш. Ще прегладнееш, Куийкуег, ще умреш от глад.
Нито дума в отговор.
Отчаян, реших да си легна; не се съмнявах, че скоро и той ще ме последва. Но преди да легна, взех тежката си меча полушубка и го наметнах с нея, защото нощта обещаваше да бъде много студена, а той беше само с обикновената си куртка. Известно време, както и да се въртях, не можах да задрема. Угасил бях свещта; но щом си спомнях, че на четири стъпки от мене Куийкуег стои в това неудобно положение, клекнал сам в тъмнината, започвах да се измъчвам. Помислете: да спите цяла нощ в една стая с буден езичник, клекнал заради някакъв си мрачен, неразбираем рамазан!
Най-после заспах и забравих всичко, докато се съмна; тогава, поглеждайки над таблото на кревата, видях Куийкуег все така клекнал като завинтен на пода. Но щом първият слънчев лъч проникна през прозореца, той стана с вдървени, скърцащи стави и весел поглед, приближи се с накуцване към леглото, където лежах, притисна челото си до моето и ми съобщи, че рамазанът му свършил.
Както вече казах, аз нямам нищо против някоя религия, каквато и да е тя, стига вярващият да не убива или оскърбява този, който не я споделя. Но когато една религия стане наистина безразсъдна; когато не е друго освен мъчение за вярващия и превърне тази наша земя в една неудобна странноприемница; тогава смятам, че е крайно време да повикаш такъв човек настрана и да си поприказваш с него.
Това именно направих и аз сега с Куийкуег.
— Куийкуег — обадих се, — ела си легни и слушай какво ще ти кажа.
След това подхванах, като започнах с появата и напредъка на първобитните религии и стигнах до разните религии в настояще време, стремейки се да докажа на Куийкуег, че всички пости, рамазани и продължителни коленичения в студени неприветни стаи са пълна безсмислица; вредни за здравето; безполезни за душата, с една дума, противни на очевидните закони на хигиената и здравия разум. Казах му също, че тъй като в други отношения той е един извънредно разумен и мъдър дивак, много ми е мъчно, като виждам колко глупаво постъпва заради смешния си рамазан. Освен това, настоях аз, постът изтощава тялото, а по този начин се изтощава и духът; и всички мисли, породени във време на пост, неизбежно са полуизтощени. Затова именно повечето изтощени от пост вярващи имат такива мрачни представи за оня свят. С една дума, Куийкуег, казах аз, отклонявайки се малко от въпроса, адът е представа, породена най-напред от една недосмляна кнедла; а след това увековечена чрез наследствено лошо храносмилане, поддържано от рамазаните.
После го запитах дали е страдал някога от лошо храносмилане, изразявайки мисълта си много простичко, за да може да я разбере. Отвърна ми, че не, с изключение на един паметен случай. Било подир тържествения пир, даден от баща му, краля, след спечелването на една голяма битка, в която петдесетина врагове, избити към два часа следобед, били сготвени и изядени още същата вечер.
— Стига, Куийкуег — казах аз, като потреперих, — стига.
Защото знаех продължението и без да ми го каже. Познавах един моряк, посетил някога същия остров; той ми бе разказал, че обичаят бил след голяма победа да изпекат в двора или градината на победителя всички убити врагове; след това ги нареждали един по един на големи дървени подноси, заобиколени като пилаф с плодове от хлебно дърво и кокосови орехи; и с малко магданоз в устата ги изпращали, заедно с поздравите на победителя, до всичките му приятели, подобно коледни пуйки.
Но не смятам, че бележките ми за религията са направили особено впечатление на Куийкуег. Първо, защото не му се слушаха приказки на тази тема, щом не я обсъждах от негово гледище; второ, защото разбираше едва една трета от онова, което казвах, колкото и простичко да му обяснявах схващанията си; и най-после, защото сигурно смяташе, че разбира много по-добре от мене какво е истинска религия. Той ме гледаше със снизходителна загриженост и съчувствие, сякаш си казваше: колко е жалко, че такъв разумен младеж е тъй безнадеждно загубен за езическото евангелско благочестие.