И така слязохме в капитанската каюта и за най-голяма моя радост Куийкуег бе приет веднага в същия корабен екипаж, към който се числях и аз.
Когато всички предварителни подготовки бяха привършени и книжата бяха готови за подпис, Фалек се обърна към мене:
— Предполагам, че тоя Куохог не знае да пише, нали? Слушай, Куохог, дявол да те вземе! Можеш ли да се подпишеш или да туриш някакъв знак?
При тоя въпрос Куийкуег, участвал вече веднъж-дваж в подобни церемонии, никак не се смути, а взе предложеното перо и нарисува на съответното място върху хартията точно копие на странната кръгла фигура, татуирана на ръката му; така че под погрешното име, което капитан Фалек упорито му даваше, се появи нещо подобно:
Куохог
неговият знак.
През това време капитан Вилдад гледаше сериозно и упорито Куийкуег, после стана тържествено, порови из огромните джобове на дългото си шаячно палто, извади оттам цял куп брошури, избра една, озаглавена „Последният ден наближава, време за губене няма“, сложи я в ръцете на Куийкуег, сграбчи ги заедно с книгата в своите, загледа го твърдо в очите и каза:
— Сине на тъмнината, трябва да изпълня дълга си към тебе; собственик съм на този кораб и се грижа за душите на целия екипаж; страх ме е, че държиш още на своите езически обреди, но не оставай завинаги роб на сатаната. Отхвърли идола на Ваал и отвратителния дракон; спаси се от приближаващия гняв; отваряй си очите, с една дума; о, милостиви Боже! Отклони го от геената огнена!
От словата на стария Вилдад се носеше все още лъхът на соленото море, странно размесен с библейски и домашни слова.
— Спри, Вилдад, спри! Не разваляй нашия харпунер — извика Фалек. — Набожните харпунери не са добри моряци… изгубват вълчия си нрав; а щом не е морски вълк, харпунерът не струва пукната пара. Нат Суей например беше едно време най-храбрият кормчия в цял Нантъкит и Винярд; но тръгна по черкви и не видя добро. Толкова се боеше за жалката си душа, че се отдръпваше в ужас и бягаше от китовете, защото се страхуваше от бъдещето, ако лодката му се разбие и той се намери при Дейви Джонс8.
— Фалек, Фалек! — каза Вилдад, като вдигна очи и ръце. — И ти, и аз сме видели много опасности; и ти знаеш, Фалек, какво е страх от смъртта; как можеш да дрънкаш тогава тия нечестиви слова? Та ти противоречиш на собственото си сърце, Фалек. Я ми кажи, когато тоя „Пекод“ загуби и трите си мачти в тайфуна пред Япония при онова пътуване, когато ти беше помощник на капитан Ахав, нима не помисли за смъртта и за Страшния съд?
— Слушайте го! Слушайте го! — викна Фалек, като се разхождаше с ръце в джобовете из каютата. — Слушайте го всички! Та за това ли ще мисля аз? Когато всеки миг смятахме, че корабът ще потъне! За смъртта и за Страшния съд ли? Когато и трите мачти трещяха на борда и всички морски вълни ни връхлитаха отзад и отпред, да мисля за смъртта и страшния съд? Не, тогава човек няма време да мисли за смъртта. За живота мислехме ние с капитан Ахав: как да спасим екипажа… как да изкалъпим временни мачти… как да се доберем до най-близкото пристанище; за тия работи мислех тогава.
Вилдад не каза нищо, само закопча догоре палтото си и тръгна към палубата, където го последвахме и ние. Той застана там да наблюдава спокойно моряците, които кърпеха платното на главната мачта, седнали между кърмата и капитанския мостик. От време на време се навеждаше да прибере някое парче платно или къс насмолено въже, които иначе можеха да пропаднат.
Глава 19
Пророкът
— На тоя ли кораб постъпихте, моряци?
Току-що бяхме слезли с Куийкуег от „Пекод“ и се шляехме на сушата, всеки унесен в мислите си, когато този въпрос ни бе зададен от един непознат, който застана пред нас, сочейки с огромния си показалец въпросния кораб. Беше облечен бедно, с избеляла куртка и закърпени панталони; вратът му беше обвит с парцал от черна кърпа. По лицето му личаха безброй следи от шарка, които го превръщаха в сложно издълбано и вече засъхнало русло на порой.
— На тоя ли кораб постъпихте? — повтори той.
— Предполагам, че имаш предвид кораба „Пекод“ — казах аз с желание да спечеля още малко време, през което да го огледам по-внимателно.
— Да, „Пекод“, ей оня кораб — каза той, като прибра ръката си и след това я простря бързо право напред, насочил като щик острия си пръст.
— Да — отвърнах аз, — току-що подписахме договора.
— Да стана дума нещо за душите ви?
— За какво?
— О, може и да нямате души — каза бързо той. — Няма значение, познавам много момчета без души… да са живи; дори им е по-добре така. Душата е нещо като пето колело на колата.