Глава 20
Всички са на крак
Минаха ден-два, през които на „Пекод“ кипеше трескава дейност. Не само закърпиха старите платна, но донесоха нови заедно с топове брезент и макари с въжета; с една дума, от всичко личеше, че приготовленията на кораба приключват бързо. Капитан Фалек почти не слизаше на брега, а седеше в шатрата си и наблюдаваше зорко екипажа; Вилдад вършеше всички покупки и снабдяването от складовете, а моряците, които служеха в трюма и по мачтите, работеха до късна нощ.
На другия ден след приемането на Куийкуег из всички странноприемници, където бяха отседнали моряци от „Пекод“, бе съобщено, че сандъците им трябва да бъдат на кораба, преди да мръкне, защото не се знаеше кога ще тръгнем. Така че и ние с Куийкуег пренесохме партушините си, но решихме все пак да спим до последния ден на сушата. Както изглежда обаче, в такива случаи дават винаги твърде дълги срокове, тъй като корабът не отплава още няколко дни. И това не беше никак чудно; много работа още имаше да се върши, защото трябваше да се помисли за безброй неща, преди да се сметне, че е завършена пълната екипировка на „Пекод“.
Всеки знае колко неща — легла, чинии, ножове, вилици, лопатки, щипци, орехотрошачки и какво ли не — са необходими за едно домакинство. Така е с китоловството, което налага тригодишно домакинстване сред океана; далеко от всякакви бакали, лични продавачи, лекари, хлебари и банкери. Това се отнася и за търговските кораби, но все пак не толкова, колкото за китоловните. Защото вън от голямата продължителност на пътуванията при лов за китове, вън от множеството вещи, необходими при тоя вид риболов, и невъзможността да бъдат заменени в посещаваните далечни пристанища, трябва да не се забравя, че китоловните кораби са изложени повече от всички други на всякакви злополуки, особено на разрушаване и изгубване тъкмо на ония неща, от които най-много зависи успехът на пътуването. Поради това има запасни лодки, запасни мачти, запасни въдици и харпуни, всякакви запасни вещи, с изключение на запасен капитан и двойник на кораба.
По времето, когато пристигнахме на острова, най-тежката част от товаренето на „Пекод“ беше почти привършена; включително месото, хляба, водата, горивото, железните халки и дървените дъги. Но, както вече казах, още продължаваше непрекъснатото пренасяне и внасяне на какви ли не едри и дребни вещи.
Първа между тези, които постоянно носеха нещо, беше сестрата на капитан Вилдад, суха възрастна жена, решителна и неуморима, а заедно с това и много добросърдечна; изглеждаше решена, доколкото зависи от нея, нищо да не липсва на „Пекод“ след отплаването му. Веднъж ще донесе делва с кисели краставички за килера на бюфетчика; друг път цяла връзка пера за писалището на първия помощник-капитан, където се пазеха корабните книжа; трети път топче фланела за кръста на някой болен от ревматизъм. Никоя жена не е заслужила по-добре името си; тя се именуваше Чарити9, леля Чарити, както всички я наричаха. И като истинска милосърдна сестра тази милостива леля Чарити се суетеше насам-натам, готова да насочи ръката и сърцето си към всяко нещо, което обещава безопасност, удобство и утеха за заминаващите с кораба, предоставен на грижите на милия й брат Вилдад, където и тя бе вложила няколко десетки спестени долари.
Удивително беше да видиш тази добросърдечна квакерка да се качва в последния ден на кораба с дълга черпалка за мас в едната ръка и още по-дълго китоловно копие в другата. Но и самият Вилдад, както и капитан Фалек не оставаха назад. Вилдад носеше винаги дълъг списък на необходимите неща и при всяко ново донасяне поставяше знак срещу съответната вещ. Фалек се измъкваше от време на време с накуцване из леговището си от китови кости, почваше да реве срещу моряците край люковете, срещу тия, които оправяха въжетата по главната мачта, и най-после се връщаше с ръмжене в шатрата си.
През тия дни на приготовления ние с Куийкуег ходехме при екипажа и аз питах често как е капитан Ахав и кога ще дойде на кораба. Отговаряха ми, че бил по-добре и го очаквали всеки ден; през това време двамата капитани Вилдад и Фалек се грижеха да подготвят напълно кораба за пътуването. Ако бях докрай искрен към себе си, щях да си призная, че не бях възнамерявал да се обвържа за толкова дълго пътешествие, без да видя ни веднъж човека, който щеше да бъде пълен диктатор, щом корабът излезе в открито море. Но когато човек подозира нещо нередно, често се случва, ако вече е обвързан с него, да се стреми несъзнателно да прикрие подозренията и от себе си дори. Така беше до голяма степен и с мене. Не казвах нищо и се стараех да не мисля нищо.