Докато ми разказваше тия неща, при всяко поемане на томахавката Куийкуег докосваше с брадвичката й главата на спящия.
— Защо правиш това, Куийкуег?
— Много лесно убиу; о, много лесно!
И започна да разказва някои ужасни спомени за томахавката си, която бе изпълнявала двояката служба да разцепва главите на враговете и да доставя утеха на душата му; но вниманието ни се отклони внезапно към спящия моряк. Той засумтя; после като че усети дима; след това се обърна веднъж-дваж; накрай седна и затърка очите си.
— Хей, пушачи — промърмори най-сетне той, — кои сте вие?
— Моряци от кораба — отвърнах аз. — Кога ще отплава?
— Ахаа! С него заминавате, така ли? Днес ще отплава. Капитанът дойде снощи.
— Кой капитан — Ахав ли?
— Ами че кой друг?
Щях да запитам нещо за Ахав, когато чухме шум на палубата.
— Ахаа, Старбък се размърда — каза морякът. — Ранобуден първи помощник-капитан е той; добър и набожен е, но сега вече трябва да се събудя!
С тия думи той тръгна към палубата и ние го последвахме.
Слънцето бе изгряло. Моряците започнаха да пристигат по двама, по трима; други се размърдаха по палубата; офицерите се движеха насам-нататък; мнозина изпращачи бързаха да донесат последните необходими вещи. През това време капитан Ахав оставаше невидим в каютата си.
Глава 22
Весела Коледа
Най-после към пладне, след окончателното отпращане на такелажниците, след като „Пекод“ бе извлечен от кея и неуморно грижливата Чарити си отиде с китоловна лодка, след като остави последните си подаръци — една нощна шапка за втория помощник-капитан Стъб, неин зет, и една допълнителна библия за бюфетчика, — двамата капитани Фалек и Вилдад излязоха от каютата и Фалек каза на първия помощник-капитан:
— А сега, мистър Старбък, сигурен ли сте, че всичко е в ред? Капитан Ахав е готов… току-що говорих с него… няма вече какво да чакаме от брега, нали? Добре тогава, повикайте целия екипаж. Стройте ги откъм кърмата, дявол да ги вземе!
— Няма нужда от нечестиви приказки, Фалек, макар и да бързаме — каза Вилдад. — Но ти, драги Старбък, побързай да изпълниш поръчението ни.
Какво ставаше? И в момента на отплаването капитан Фалек и капитан Вилдад се разпореждаха самовластно на капитанския мостик, като че щяха да бъдат съвместни капитани по време на пътуването, както бяха и в пристанището. Капитан Ахав не се виждаше никакъв; само казваха, че бил в каютата. Излизаше, че присъствието му не е никак необходимо, за да се извлече корабът в открито море. Така и беше всъщност, защото това не е негова работа, а на лоцмана, и тъй като — както казваха — не беше още съвсем оздравял, капитан Ахав си седеше долу. Всичко това изглеждаше напълно естествено; особено като се знае, че в търговските кораби мнозина капитани не се показват на палубата дълго след вдигане на котвата, а си стоят в столовата на прощален гуляй с приятели от сушата, които ще се върнат с влекача.
Но имаше време за мислене по този въпрос, защото капитан Фалек целият гореше. Почти всички разпоредби и команди се даваха от него, а не от Вилдад.
— Към кърмата, копелета! — викаше той, докато моряците се разтакаваха около главната мачта. — Карайте ги към кърмата, мистър Старбък!
— Махнете шатрата! — беше следващата заповед.
Както вече споменах, шатрата от китови кости се разгъваше само докато корабът е в пристанището; а на борда на „Пекод“ от тридесет години насам се знаеше, че заповедта за вдигане на палатката предшества непосредствено вдигането на котвата.
— Към рудана! Дявол да ви вземе… Тичайте! — беше следващата заповед. И екипажът наскача към лостовете.
При отделянето на кея лоцманът се настанява обикновено на предната част на кораба. Така че Вилдад, който — трябва да се каже — заедно с Фалек и едновременно с другите си длъжности имаше и званието пристанищен лоцман (някои подозираха, че си го е присвоил, за да спести на корабите, от които имаше дял, изискваната в Нантъкит лоцманска такса — защото Вилдад не извеждаше никога друг кораб), Вилдад, както вече казах, гледаше внимателно през борда издигащата се котва, като тананикаше от време на време някакво тъжно псалмопение, за да ободри моряците при рудана, които ревяха гръмогласно някаква песен за девойките от Бубъл алеи. А при това само преди три дни Вилдад им бе казал, че на „Пекод“ няма да се позволяват никакви светски песни, особено при отделянето от кея; а сестра му Чарити бе сложила във всяка моряшка каюта по един екземпляр с избрани църковни песни от Уатс.