— Хайде, хайде, капитан Вилдад; престани да дрънкаш… да вървим!
С тия думи Фалек го издърпа настрана и двамата скочиха в лодката.
Корабът и лодката отплаваха в различни посоки; между тях задуха студеният, влажен нощен ветрец; чайка литна с писък над главите ни; двата съда се люшкаха неудържимо; извикахме унило три пъти „ура“ и се гмурнахме слепешком, като съдбата, в безлюдния Атлантик.
Глава 23
Подветреният бряг
Преди няколко глави се спомена за Бълкингтън, високия, наскоро върнал се моряк, когото срещнах в странноприемницата в Ню Бедфърд.
Когато в мразовитата зимна нощ „Пекод“ гмурна отмъстителния си нос в злите студени вълни, Бълкингтън именно видях застанал пред руля! Погледнах с уплаха, обич и страхопочитание човека, който току-що се бе прибрал посред зима на сушата след опасно четиригодишно пътуване и така неуморно се втурваше в ново бурно пътешествие. Сушата като че изгаряше краката му. Най-чудните неща са всякога неописуеми; най-скъпата памет не се поддава на епитаф; тази глава от двадесет реда е безкръстният гроб на Бълкингтън. Ще кажа само, че този гроб придружаваше и него, и люшкания от бурята кораб, който се носеше покрай заслонения от вятъра бряг: пристанището би го приютило с готовност; пристанището е милостиво; в пристанището има безопасност, удобства, топло огнище, вечеря, топли завивки, приятели — всичко, което ние, смъртните, обичаме. Но в такава буря пристанището, сушата са най-страшната опасност за кораба; той трябва да бяга от тяхното гостоприемство; всяко докосване на сушата до кила ще го накара цял да потрепери. Той бяга с опънати платна и с все сили далеко от брега, като се бори срещу вятъра, който би го върнал към родния край; стреми се към разбеснялата се, безкрайна морска шир; втурва се безумно към гибел, за да може да се спаси; защото единствен негов приятел сега е най-големият му враг!
Знаеш ли това, Бълкингтън? Ти съзираш сякаш тази непоносима смъртоносна истина: че всяка дълбока, усредена мисъл е само безстрашно усилие на душата да запази откритата независимост на своето море, докато най-страшните небесни и земни ветрове са се наговорили да я захвърлят на предателския, робски бряг.
И тъй като само в безкрайността се намира най-висшата истина — безбрежна и безгранична като Бога, — то по-добре е да загинеш в ревящия безкрай, отколкото да бъдеш изхвърлен безславно на заслонения от вятъра бряг дори ако това означава спасение! Защото кой би желал да пълзи като червей на сушата? О, ужаси на гибелта! Толкова напразна ли е цялата ви мъка? Смелост, Бълкингтън, смелост! Бъди непоклатим ти, полубог! Из пяната на океанската си гибел литни направо към вечната си слава!
Глава 24
Защитникът
Тъй като ние с Куийкуег се заловихме вече сериозно с китоловство; и тъй като китоловството се смята от сухоземните жители, кой знае защо, за непоетично и непочтено занимание, тръпна от желание да ви убедя вас, сухоземни жители, че сте били досега несправедливи към китоловците.
Преди всичко почти излишно е да се изтъква, че китоловството не се поставя на едно равнище с тъй наречените свободни професии. Ако един непознат бъде представен в смесено градско общество като харпунджия, едва ли ще привлече с това си качество вниманието на хората; и ако по подражание на флотските офицери прибави на визитната си карта инициалите к.ф. (китоловна флота), постъпката му ще се сметне за крайно самомнителна и смешна.
Без съмнение една от главните причини, поради които хората отказват да почитат нас, китоловците, е следната: те смятат, че нашият занаят е в най-добрия случай един вид касапство и при упражняването му ние сме заобиколени от какви не мръсотии. Вярно е, че сме касапи. Но касапи, и то от най-кръвожадна порода, са били всички пълководци, които хората неизменно и с радост почитат. А що се отнася до предполагаемата мръсотия в занаята ни, скоро ще научите някои неизвестни досега факти, които ще поставят китоловния кораб между най-чистите неща на тоя спретнат свят. Но дори ако приемем въпросното обвинение за вярно, кои неподредени хлъзгави палуби на китоловен кораб могат да се сравнят с неописуемата мърша по ония бойни полета, от които толкова войници се завръщат, за да пият при ръкоплясканията на всички дами? А ако представата за опасността въздига толкова много войнишкия занаят в общата преценка, позволете да ви уверя, че не един боец, който е отивал без страх към някоя батарея, ще се отдръпне бързо, щом се появи огромната опашка на някой кит, предизвикал въздушни вихрушки над главата му. Какво са разбираемите човешки страхотии пред неделимите едно от друго Господни ужаси и чудеса!