Не, аз пътувам по море само като прост моряк, застанал пред мачтата, изправен на бака, кацнал в наблюдателницата на върха на главната мачта. Вярно е, че някои от тия неща върша по заповед и съм длъжен да скачам от мачта на мачта като скакалец в китна ливада. А в началото това е доста неприятно. То засяга честолюбието ти, особено ако си от някой стар род на сухоземни жители, като например Ванренселъровци, Рандолфовци, Хардиканутовци. Още повече ако, преди да потопиш ръката си в кофата с катран, ти си я вдигал важно като селски учител, принуждавайки и най-високите момчета да стоят в страхопочитание пред тебе. Мога да ви уверя, че преходът от положението на учител към това на моряк е твърде рязък и трябва да си се нагълтал здраво със Сенека и стоиците, за да го понесеш с усмивка. Но с време и на това се свиква.
Какво от туй, че някой стар и стиснат капитан ми бил заповядал да грабна метлата и да измета палубата? Какво е това унижение, ако го преценим, да речем, с мерилото на Новия завет? Да не мислите, че архангел Гавраил ще ме цени по-малко, защото в случая съм се подчинил усърдно и почтително на стария скъперник? Кой не е роб? Кажете, моля. Щом е така, каквото и да ми заповядат старите капитани, както и да ме удрят и блъскат, аз съзнавам със задоволство, че така трябва да бъде; че всеки има в едно или друго отношение същата участ — във физически или метафизически смисъл; а щом всеобщото блъскане е правило, всички трябва да се удрят взаимно и да са доволни.
Освен това аз всякога пътувам като моряк, защото е прието да ми плащат ония несгоди, за които досега не съм чул да са платили и пара на пътниците. Напротив — пътниците си ги плащат сами. А разликата между това дали ти плащаш, или ти се плаща е много голяма. Плащането е навярно най-неприятното задължение, което двамата градински крадци, Адам и Ева, са ни оставили в наследство. А може ли нещо да се сравни с това да ти плащат? Учтивото усърдие, с което всеки човек получава пари, е истинско чудо, особено като се има предвид колко искрено сме убедени, че парите са коренът на всички земни злини и че никой богат човек не може да влезе в рая. О, с каква радост се осъждаме на вечна гибел!
И накрая — аз пътувам по море като моряк заради гимнастиката и чистия въздух на бака. Защото насрещните ветрове на тоя свят са много по-чести от тия откъм гърба (ако не нарушавате никога, разбира се, Питагоровия съвет1). Затова комодорът на задната палуба диша въздуха, издишван от моряците на предната. Той мисли, че го вдишва пръв; но не е така. По същия начин простолюдието е в много други случаи пред водачите си, които едва ли подозират това. Но откъде ми хрумна да тръгна на лов за китове, след като бях вдишвал многократно морския въздух като моряк на търговски кораби — това ще ви каже най-добре невидимият полицай на орисниците, който непрестанно бди над мене, тайно ме следи и необяснимо как ми влияе. Без съмнение заминаването ми на тоя лов за китове е било част от отдавна съставената подробна програма на Провидението. Нещо като кратко интермецо и соло между главните номера. Предполагам, че тази част от програмата трябва да е изглеждала горе-долу така:
При все че не мога да кажа защо режисьорите орисници са ми отредили жалката роля да ловя китове, докато на други са били определени величествени роли в големи трагедии, кратки и леки роли в приятни комедии и весели роли във фарсове — при все че не мога да кажа защо точно е станало това, все пак сега, когато си припомням всички обстоятелства, струва ми се, че мога да надзърна в подтиците и подбудите, представени ми в хитра маскировка, за да ме накарат да приема ролята, която изиграх, а освен това поласка ме измамата, че изборът се дължи на собствената ми свободна воля и разумна преценка.