Главна подбуда беше замайващата мисъл за самия кит. Това мощно и тайнствено чудовище не даваше мир на любопитството ми. После идваха непознатите далечни морета, из които то люшкаше огромното си като остров туловище; неописуемите, неизразими опасности на китолова и всички съпътстващи го чудеса на патагонски гледки и звуци помогнаха да се поддам на желанието си. За други хора тия неща не биха били може би изкушения; но аз съм бил всякога измъчван от копнеж по далечното. Обичам да плавам из забранени морета и да слизам на диви брегове. Макар и да не пренебрегвам доброто, улавям бързо всеки ужас и дори мога да се приобщя към него — ако ме оставят — защото не е лошо да си в приятелски отношения с всички свои съобитатели.
Затова ловът на китове беше добре дошъл; широките водни врати на чудния свят се разтвориха и сред безумните заблуди и мечтания, които ме завлякоха до това решение, в глъбините на душата ми се носеха в безкрайно шествие двойки китове, а сред тях един огромен качулат призрак витаеше във въздуха като снежен хълм.
Глава 2
Походната торба
Наблъсках една-две ризи в походната си торба, стиснах я под мишница и тръгнах за Кейп Хорн и Тихия океан. Напуснах хубавия стар Манхато и пристигнах благополучно в Ню Бедфърд. Това стана в една декемврийска нощ. Много се разочаровах, като научих, че крайбрежното корабче за Нантъкит е вече отплавало и до понеделник не ще имам никаква възможност да замина за там.
Тъй като повечето млади кандидати за мъките и страданията на китоловството спират в Ню Бедфърд, преди да отплават, трябва да кажа още отсега, че аз самият нямах подобно намерение. Бях решил, че ще замина само с нантъкитски плавателен съд, защото от всичко, свързано с този прочут старинен остров, се излъчваше някакво странно предизвикателство и смелост, които силно ме привличаха. Освен това, макар че Ню Бедфърд напоследък обсебва постепенно цялото китоловство и бедният стар Нантъкит е вече доста по-назад в това отношение, Нантъкит все пак си е велик основоположник — Тирът на този Картаген — мястото, където е бил извлечен първият мъртъв американски кит. Откъде другаде, ако не от остров Нантъкит туземните китоловци, червенокожите, са отплавали с лодките си на лов за Левиатана? Откъде другаде, ако не от Нантъкит е отплавала първата безстрашна платноходка, натоварена — както разправят — с камъчета, та като ги хвърлят по китовете, да разберат дали са ги наближили достатъчно, за да метнат и харпун откъм бушприта?
И тъй като ми се налагаше да прекарам в Ню Бедфърд две нощи и един ден, преди да замина за определеното пристанище, трябваше да потърся къде да се храня и спя през това време. Нощта беше неприветна, направо казано, тъмна и мрачна, нерадостна и мразовита. Не познавах никого тук. Порових с тревожни пръсти в джоба си и извадих оттам само няколко сребърни монети… „И така — казах си аз, застанал насред тъжната улица с торбата на рамо, сравнявайки мрака откъм север с тъмнината откъм юг, — където и да идеш, Ишмиъл, където и да благоразсъдиш да се подслониш тая нощ, непременно питай за цената и не бъди много придирчив.“
С неуверена крачка минах покрай „Кръстосаните харпуни“ — но ми се стори, че там ще е твърде скъпо и весело. Малко по-нататък яркочервените прозорци на странноприемница „Риба меченоска“ излъчваха пламенна светлина, която сякаш бе разтопила струпания сняг и лед пред зданието; навред другаде замръзналият сняг образуваше тридесетсантиметрова, като асфалтова настилка, доста уморителна за мене, когато стъпех по някоя твърда буца, защото след тежка и добросъвестна служба подметките ми бяха в съвсем жалко състояние. „И тук ще е много скъпо и весело“, помислих отново, като се спрях за миг да погледам широкото отражение на светлината вън и да послушам звънтенето на чашите вътре. „Продължавай, Ишмиъл — казах си най-после аз, — не чуваш ли? Махни се от вратата; закърпените ти обувки препречват входа.“ И продължих. Несъзнателно поех улиците, които водеха към водата, защото там се намираха несъмнено най-евтините, макар и не най-веселите гостилници.
Какви мрачни улици! И от двете страни не къщи, а грамади тъмнина и само тук-там някоя светлина като свещ, която мъждее сякаш върху гроб. По това време на нощта, в последния ден от седмицата, тази част на града се оказа съвсем безлюдна. Но не след много се озовах пред блед светлик, който мъждееше в ниска широка сграда с гостоприемно отворена врата. Сградата изглеждаше занемарена, сякаш бе предназначена за общо ползване; затова още с влизането си се препънах в сандъка с пепел, оставен до самия вход. „Ха — помислих аз, — ха! — задушавайки се от литналите прашинки. — Ха! Дали тази пепел не е от разрушения Гомор? Ами «Кръстосаните харпуни» и «Риба меченоска»? Това заведение пък би трябвало да се нарича «Клопка».“ Както и да е, съвзех се и чувайки един гръмък глас отвътре, бутнах и отворих втора, вътрешна врата.