— О, престани, Съдърленд. Тази шапка ми я подари един приятел на Моцарт, от онези, които се навъртат в онзи музикален вертеп в центъра.
— Моцарт? Да не си се сприятелил с него? Не мислиш ли, че трябва да го оставим на мира? След всичко, което му сторихме?
— Глупости — отвърна Райс. — За мен това беше удоволствие. Прекарах две години в здраво бачкане, докато ти си подритваше топката с Робеспиер и Томас Пейн. А сега се нахвърляш върху мен само защото с Моцарт си направихме заедно веселбата. А какво ще кажеш за Паркър? Всяка нощ им пуска по радиото най-новото от поп-музиката? Слушат го във всяка къща на проклетия ти град.
— Той отговаря за пропагандата. Повярвай ми, ако можех щях да го спра, но с Паркър случаят е особен. Има несъкрушими връзки на много важни места в Реалното време. Да оставим това, а? Просто се постарай да бъдеш вежлив с президента Джеферсън. И без това напоследък е имал достатъчно главоболия.
В този момент секретарката на Съдърленд, доскорошна местна матрона, обяви за пристигането на самолета. Само след миг Джеферсън нахлу гневно в стаята. Беше едър на ръст, с най-червената коса и най-пламтящите очи, които някога бе виждал Райс.
— Седнете, господин президент — Съдърленд махна с ръка към едно от креслата. — Кафе или чай?
Джеферсън се намръщи.
— Бих предпочел мадейра, — рече той, — ако имате.
Съдърленд кимна към секретарката.
— Как беше полетът? — запита тя.
— Впечатлен съм от вашите машини — отвърна Джеферсън. Райс забеляза, че при споменаването на полета ръцете му затрепераха. — Бих искал да сте толкова добри и в политическо отношение.
— Знаете, че не мога да отговарям за решенията на моите началници — отвърна Съдърленд. — Що се отнася лично до мен, искрено съжалявам за някои неприятни странични ефекти от нашата работа. Флорида ще ми липсва.
Райс се наведе напред подразнен от разговора.
— Не сме се събрали тук за да обсъждаме политиката, нали? — попита той.
— Свободата, сър — погледна го Джеферсън. — Това, за което говорим е свободата. — В този момент се появи секретарката и поднесе на президента поръчаната чаша мадейра. Докато я надигаше, ръцете му се тресяха видимо. Джеферсън отпи и лицето му отново придоби нормален цвят. — Дадохте доста обещания, когато сключихме съюза. Гарантирахте ни свобода, равенство и възможност сами да търсим щастието си. Вместо това разпростряхте навсякъде машинарийте си, вашите евтини стоки корумпират народа на моята велика страна, богатствата ни изчезват в бездънната паст на вашата крепост, за да не се появят никога вече! — при последното изречение Джеферсън скочи на крака.
Съдърленд се сви в креслото си.
— Нашето взаимно благоденствие изисква известен период за нагласа…
— О, я стига, Том — прекъсна я Райс. — Остави тия тъпанарщини за „сключване на съюз“ и прочие. Първо — ние изритахме британците и те сложихме на тяхно място. Второ — може наистина да изпомпваме нефт и да отнасяме картини, но това няма нищо общо с твоята свобода. Прави каквото искаш, само не ни се мотай под краката, ясно ли е? Ако ни трябваше политически събеседник можехме да си оставим британците.
Джеферсън приседна. Съдърленд побърза да му налее втора чаша.
— Не разбирам — промърмори той. — Идвате от далечното бъдеще, а кой знае защо искате да унищожите своето минало.
— Не е така — поклати раздразнено глава Райс. — Виж сега. Историята е като дърво, разбираш ли? И като се върнеш назад и объркаш нещо в миналото, това означава, че от стъблото се е отделил още един клон. Е, този клон е вашият свят.
— Значи така — кимна Джеферсън. — Този свят — моят свят — не води към вашето бъдеще.
— Правилно — рече Райс.
— И вие го поругавате и грабите на воля, докато вашият собствен свят остава неопетнен и сигурен! — Джеферсън отново скочи на крака. — Тази идея е чудовищна, тя надхвърля всякакво въображение! Нямате ли човешки чувства?
— О, за Бога — въздъхна Рейс. — Разбира се, че имаме. А какво ще кажеш за радиото, за списанията и за лекарствата, които ви донесохме? Мислиш ли, че ни беше лесно да се появим тук, с вашите едри шарки, немити якички и роби-негри, дрънкащи за свобода и човечност? — Райс впи поглед в лицето на Джеферсън. Президентът сведе глава и приседна за трети път. — Виж, — продължи Райс, — искам да се разберем. Може би наистина от твоя гледна точка нещата стоят така, но в края на краищата — това е животът, нали? Какво всъщност искаш? Коли? Филми? Телефон? Контрол на раждаемостта? Само ни кажи и ще го имаш.