— Успокой се, Райс — каза той и се приближи. — Такива като него имаме много.
— Но ти го уби!
— Е и какво? — отвърна Паркър и прегърна Моцарт през рамо. — Ето го моето момче. Миналият месец изпратих няколко негови парчета нагоре по кабела. И знаеш ли какво? Момчето сега е на пето място в поп-класацията! На пето!
— Паркър, ти ли му уреди Зелена карта?
— Не — поклати глава Моцарт. — Съдърленд.
— И защо го направи?
— Не знам бе, човек, кълна ти се! Е, може би изиграх пред нея ролята, която искаше да види. Съкрушеният човек, който вижда как крадат музиката му, опустушават душата му — Моцарт вдигна очи нагоре. — Тя ми даде Зелената карта, но и това не й помогна да се отърси от чувството за вина. Останалото го знаеш.
— Знам го. Уплашил си се, че няма скоро да се оттегляме. Затова реши да ме въвлечеш и мен в бъркотията. Ти накара Тоанет да ме предаде на масонистите. Идеята е била твоя.
Чула името си, Тоанет изпъшка в краката им. Райс сведе поглед към нея. Въпреки калта, охлузванията и скъсаните си джинси тя си оставаше най-красивото същество, което някога е виждал.
Моцарт сви рамене.
— Аз самият на времето бях свободен масон. Виж бе, човек, те са неспокойни души. Достатъчно беше да подхвърля нещо тук-там и ето какво стана. — Той махна с ръка към касапницата зад тях. — Знаех, че ще намериш начин да се измъкнеш.
— Не можеш да използваш хората по този начин!
— Глупости, Райс! Ами ти непрестанно ме използваше! Трябваше да предизвикам обсадата, за да накарам ония от Реалното време да ни изтеглят. За Бога, не мога да чакам петнадесет години! Според историята, след петнадесет години аз ще съм мъртъв! Не искам да умра в тази дупка! Искам да имам кола и собствено звукозаписно студио!
— Забрави това, приятелче! — поклати глава Райс. — Достатъчно е само да разберат в Реалното време какви си ги забъркал…
Паркър се разсмя.
— Грешиш, Райс. Тук става дума за върха на поп-класацията. Не за някаква пиклива рафинерия. — Той положи ръка на рамото на Моцарт. — Хайде, Волф, мой човек, да поемаме към прохода. Трябва да подпишеш някои документи веднага щом цъфнем в бъдещето.
Слънцето залезе, но далеч над града продължаваха да гърмят топове и да го засипват с картеч. Райс замръзна когато няколко шрапнела изтракаха по варелите наблизо. След това поклати глава. Времето на Залцбург беше изтекло.
Той привлече Тоанет към себе си и потъна в безопасността на прохода.