Мод внезапно се изправи.
— Не разбирам за какво намеквате?
— Била ли си някога с мъж? Целувала ли си се? Търкаляла ли си се с някого в сеното?
Мод приглади полата си и се замисли как да му отговори. Работата беше там, че никога досега не бе излизала с мъж, поне не в този смисъл, за който намекваше Алън. А няколкото тайни целувчици, които бе получавала от момчетата в конюшнята и слугите, бяха по-скоро досадни. Те в никакъв случаи не можеха да се сравняват с целувката на Алън, която я бе разтърсила цялата.
Алън седна и обви коленете си с ръце.
— Убеден съм, че не си, въпреки че трудно мога да проумея как си съумяла да запазиш невинността си, работейки като слугиня в тази ферма?
— Ами работата е там, че… не, твърде глупаво е.
— Моля те, кажи ми!
— Работата е там, че аз винаги съм искала много повече от това да бъда натискана зад някоя врата или принудена да се омъжа скоропостижно за някой беден фермер. Може да ви звучи превзето, но винаги съм се чувствала различна от другите, дори и от приятелката ми, Хети. Ако поема по този път и се оставя на течението, ще заприличам на всички останали, без бъдеще и без мечти.
Алън изучаваше осветеното й от лунната светлина лице, сенките правеха бузите й да изглеждат леко хлътнали и така подчертаваха още повече големите й невинни очи и идеално оформените устни. Дългите къдрици обграждаха сърцевидното и личице, и се стелеха над леко измачкания корсаж. Докато я гледаше, той усети парещата болка на желанието, но нещо в нея го възпираше. Той само се усмихна, защото ако обстоятелствата бяха други, досега тя щеше да бъде негова.
— Как си се научила да се изразяваш толкова добре?
— С много труд. Когато пристигнах в Торнууд, бях дете и забелязах, че благородниците говорят правилно и ясно. От тогава реших, че трябва да приличам на тях. Всичко ми костваше много усилия и мъки, но най-накрая успях. Сега по говора ми почти не личи, че съм от простолюдието.
Алън бе озадачен.
— Ти си постигнала всичко това съвсем сама?
— Да. Упражнявах се, докато четях малките книжки с пиеси, и това много ми помогна.
— Ти можеш и да четеш? — учудено каза той.
— Е, не толкова добре, но достатъчно, за да разбирам за какво става дума.
Алън се засмя и отново се излегна с ръце зад тила.
— Бога ми, ти си истинска забележителност, Мод Мелингам. И все пак е малко странно откъде си успяла да намираш книжките, като се има предвид управията на тази вещица, съпругата на сър Бексли. Според мен тя едва ли би понесла присъствието им тук.
— О, тя не знае нищо. Сър Бексли обожава пиесите и всяка седмица си купува по една книжка. Той беше този, който настоя трупата ви да изнесе представление тази вечер. Това е един от редките случаи, когато той успя да се наложи. Обикновено, когато прочита книжката, той я изхвърля, и така един хубав ден аз ги открих и ги запазих. Сега го следя всяка седмица.
— Ами известните писатели? Чела ли си Шекспир?
— Да, представете си. Преди да починат родителите ми, ходех на училище и там рецитирахме на глас някои негови пасажи. Много ми харесваха, въпреки че невинаги разбирах смисъла им. — Тя се подпря на лакът и го погледна. — Нашите актьори играят ли Шекспир?
— Ако не го правехме, нямаше да сме професионалисти. Всички трупи играят пиеси от Шекспир. Но когато се поставят някои от големите му драми, изпълнението е доста плачевно. Ето защо предпочитам да поставям по-леки пиеси.
— Които пишете сам.
— Точно така. Но това не е нещо необичайно, знаеш ли? В днешно време Англия гъмжи от драматурзи. И въпреки това смея да мисля, че усилията ми не отиват напразно.
— И аз съм на същото мнение. Хареса ми пиесата тази вечер. Но как решихте да станете драматург? Аз ви разказах всичко за мен. Искам да науча нещичко и за вашия живот.
— Не е чак толкова интересно. Аз бях просто един пътуващ актьор, който случайно попадна на Дръри Лейн и видя великия Гарик в ролята на Макбет. Тогава си дадох сметка, че никога няма да стана толкова добър като него. Ето защо реших, че е по-добре да пиша и да режисирам пиеси, отколкото да играя в тях.
— Били сте на Дръри Лейн! Но това е прекрасно! Разкажете ми още нещо за Лондон!
Алън се засмя, но с готовност започна да й разказва за лондонските театри и особено за този, в който трупата му имаше ангажимент след края на турнето. Въодушевлението и любопитството на Мод го накараха да говори повече, отколкото бе имал намерение, и когато първите проблясъци на зората се показаха зад тъмния хоризонт, той разбра, че все пак очарованието му се бе оказало недостатъчно. Мод се беше предала на съня и лежеше сгушена до ръката му, а лекото й дишане топлеше кожата му под тънката риза. Тя изглеждаше толкова млада и невинна, че той нито за миг не си помисли, че би могъл да се възползва от нея. От опит знаеше, че повечето прислужници очакваха от него да се възползва. Едва сега осъзна, че Мод наистина се различаваше от останалите, и нежно измъкна една дълга сламка, заплетена в златистите й коси.