Когато Джеръми се показа иззад купата сено, за да каже на Алън, че е време да се стягат за път, той видя как Мод сънено чистеше полепналите сламки по роклята си и тръскаше глава. Алън предпочете да не разубеждава приятеля си. Никой нямаше да му повярва, че не се бе любил с момичето.
В следващите два часа оборът бе разчистен от декорите и фургонът натоварен догоре. Точно когато каретата бе готова за тръгване, Мод пресече двора, понесла една кошница за яйца, и видя как Алън даваше последните си наставления.
Пред очите й се повтаряше гледката от предишната сутрин: Джеръми бе заел мястото на кочияша с ниско нахлупена шапка, жените с овехтелите си рокли, по които нямаше и следа от снощния блясък и ярък грим, седяха върху купчината багаж, останалите мъже се настаняваха до тях, а Алън проверяваше всичко за последен път, преди и той да заеме мястото си.
И въпреки това нещо се бе променило. Сега тя знаеше, че дребният кочияш бе истински вълшебник, че жените всъщност бяха лоши и ревниви, и че в очуканите сандъци се криеха чудновати предмети, които можеха да променят до неузнаваемост жалкото им ежедневие.
А Алън, красивият мъж с велурения жакет и високите кожени ботуши, с коса, прибрана на опашка, и така настойчив в заповедите си, бе първият мъж, който я бе дарил с истинска целувка, който я бе накарал да се чувства желана и който намери време, за да открие пред очите й нови хоризонти. Тя ясно съзнаваше, че сега, след като вече го познаваше, никога нямаше да може да бъде същата.
Тя чакаше, облегната на хладната каменна стена на склада, изпълнена с горчива мъка, че той си отива от живота й толкова скоро и сигурно завинаги. После Алън дойде до нея, пъхна ръка под брадичката й и повдигна лицето й.
— Довиждане, сладка моя Мод — каза той и наведе глава, за да целуне устните й. Мод усети, че те бяха влажни и топли. Тялото й започна да вибрира, опиянено от близостта му и от допира на силната му фигура, която я притисна до стената. Устните му нежно докоснаха кожата й и тя разтвори своите в очакване. Той внезапно вдигна глава и ръцете му яростно я прегърнаха. В очите му пролича учудване и на нея й се стори, че в тях се четеше някакво нямо предупреждение. Той я прегърна още веднъж и отстъпи назад.
Мод остана безмълвна. Очите й се напълниха със сълзи и тя искрено се надяваше суетнята на останалите около заминаването да им попречи да видят мъката й.
— Ако някога дойдеш в Лондон, ела да ме видиш — каза той, но тя знаеше, че тази възможност бе малко вероятна, и това само засили отчаянието й.
Когато актьорите от фургона започнаха да подсвирват и да подмятат неприлични забележки, той побърза да сложи ръка на устните си, метна се на седалката до кочияша, учтиво се поклони на изпращачите и шествието се изниза през входната врата.
Мод хлътна в тихия склад, защото искаше да се скрие от подигравателните погледи на приятелките си и сипещите се клюки по неин адрес. Всички мислеха, че тя и Алън се бяха любили, и нищо не беше в състояние да ги убеди в противното. А Алън Дезмънд се бе държал като истински джентълмен. Той й бе дал много повече от няколко прояви на мимолетна страст и тя му бе безкрайно благодарна. Докато гледаше към отдалечаващата се карета, сърцето й болезнено се сви, защото вероятно никога повече нямаше да го види.
— Много си странен тази сутрин — промърмори Джеръми и опъна юздите.
Алън седеше, вперил поглед в пътя пред себе си — една тясна алея, обградена с нисък жив плет. Не отговори, защото и той не знаеше защо не бе въодушевен от следващото представление на трупата му „Стенбъри Плеърс“. То трябваше да се състои в Тетфорд, едно малко градче с истинска театрална зала, където трябваше да се очаква и по-образована публика.
— Предполагам, че не си имал много време за сън през изминалата нощ — добави Джеръми и го изгледа многозначително, с което сякаш сам си отговаряше на въпроса.
— Много си любопитен — усмихна се Алън. — Бях се замислил върху най-удачния начин за постановката „Любов заради любовта“ в малката зала на Тетфорд. Доколкото си спомням, сцената там е твърде тясна.
Истината беше, че мислите му изобщо не бяха заети с пиесата, а с образа на съвършеното овално лице, огромните влажни сини очи и златистия водопад от коси, в които припламваха малки огньове. Тези очи — толкова невинни и в същото време така примамливи и привличащи! По всичко личеше, че Мод Мелингам нямаше и най-малка представа за магнетичния си чар. Тя бе събрала в себе си невинната красота и грацията на сирена, но последното качество бе развито една наполовина. Съвсем скоро обаче обвивката щеше да се окаже тясна. Кой ли щеше да бъде щастливецът?