— Добре се е потрудил Монкалм. — Генералът потри широката си брадичка. — Много добре, ефрейтор, благодаря ви.
През нощта пристигнаха още два отряда подкрепления за французите във форта. Така общият брой на защитниците ставаше три хиляди и шестстотин, плюс четиристотин ирокези със сър Уилям Джонсън, заели позиция на един висок връх, откъдето можеха да наблюдават битката и да се намесят, когато се наложи. Сега английската армия наброяваше петнадесет хиляди души. Нима можеха да изгубят? Това бе единствената успокоителна мисъл за Алън.
Двамата с Джеръми дълго седяха на брега на езерото, обсъждайки кой план ще избере генералът на следващата сутрин.
— Мисля, че с помощта на оръдията ще взриви стената и така цялата равнина ще се освободи.
— Не съм съгласен — каза замислено Алън. — Скъпо ще ни струват стените на този форт. Аз предлагам да се блокира пътят, по който им идват провизиите, да се поставят няколко оръдия, където трябва, и да ги уморим от глад. Те не могат да издържат дълго без храна, така че накрая ще се предадат. И така няма да изгубим един човек.
Съпругът на Моли, Бен, който мълчаливо слушаше разговора им, се наведе и хвърли една съчка в огъня.
— Мисля, че и двамата грешите. Обикновено изпращат част от полковете срещу оградата, а останалите се движат по фланга, за да завземат форта от ниското и да спипат кабарите по средата. Виждал съм го преди и бас държа, че ще го използва. Старият Наби прекалено дълго е бил в армията, за да опита нещо различно.
— Сигурно тук си прав — промърмори Алън, спомняйки си студения труп на лорд Хау, оставен на брега. — Само ако Хау беше жив!
— Трябвало е да умре — отбеляза сухо Бен. Бе видял твърде много смърт, за да се развълнува от тази.
Джеръми се облегна с лакти на влажната земя.
— Това е добър начин да се гледа на нещата. Ако знам, че ми е писано да живея или да умра, нямаше да се тревожа толкова за утрешния ден. Ако знаеш, че си отговорен за всяка своя стъпка, тогава щеше да се побъркаш от безпокойство.
Алън счупи на две една съчка и я хвърли в огъня.
— Бих искал да мисля, че всичко това има някакъв смисъл, иначе нямаше да сме тук.
— Ти си бил дълго в армията, Бен — каза Джеръми. — Какво си мислиш в нощта преди боя?
Бен се изправи, обгърна с ръце коленете си и се загледа в огъня.
— Е, старая се да не мисля много за това. Не се тревожа особено, че ще умра. Живях добре. Това, което ме безпокои, е, че смъртта ми ще донесе много скръб на моята женичка! Тя бе добър войник през всичките тези години и никак не ми се иска да я оставя сам-самичка. Но мисля, че това е риск, който тя поема заедно с мен.
Джеръми се прозя и сковано се изправи на крака.
— Вижте, ако не престанем да размишляваме и не си починем, утре няма да сме годни за стрелба. Аз отивам да спя.
— И аз — подкрепи го Бен и също стана. Алън ги погледна.
— Аз ще остана още малко. Не ми се спи още.
Той видя как тъмата отвъд огъня ги поглъща. Истината бе, че умът му бе прекалено възбуден, за да заспи. Думите на Бен за жена му извикаха живия образ на Мод пред него. Ако го убиеха в боя, нямаше да е живял достатъчно, за да постигне всичко, за което е копнял. Трябваше да й разкаже за Джоузеф Менсис, да й даде някакъв адрес. Вероятно самият той трябваше да напише писмо до Менсис, като го помоли Мод да получи достатъчно от имота, за да може да се издържа.
Нетърпелива ритна огъня. Сега не бе време да мисли за такива неща. Лагерът бе тих и повечето мъже спяха. Нарочно чакаше тази тъмна тишина и сега, когато бе настъпила, трябваше да действа, не да седи и да се притеснява. Изправяйки се, той стъпка огъня, наметна тъмна пелерина върху аления си мундир, нахлупи ниско шапката си и се изгуби в мрака.
Едва след половин час стигна палатката на генерал Уилкс. Някои от офицерите наоколо още не бяха заспали, от време на време се чуваха гласове. От звука се долавяше, че прекарват нощта преди битката в забавления и веселие явно в игри на карти. Надяваше се само Уилкс да не се е присъединил към тях.
Сънливият часовой пред палатката доказваше, че той си е вътре, а светлината, проникваща през брезента, означаваше, че е още буден. Алън застана наблизо, скрит сред дърветата, и зачака часовоят да се разсее. Случи се по-бързо отколкото очакваше. Един от дежурните часовои пред шумната офицерска палатка го извика. Алън изчака, за да се увери, че мястото пред палатката е празно, после тихо се промъкна през отвора.