Положително не бе буря. Ужасно подозрение я накара да скочи на крака и да се затича към брега, за да погледне над сребристата вода. Идваше от посоката, в която Алън и Джеръми бяха отплавали преди два дни. Въздухът, цял ден лепкав и горещ, бе станал още по-тежък и започна да притиска дробовете й. Задушаваше се, едва си поемаше дъх.
Тя скръсти ръце пред гърдите си и започна да се моли.
Алън не бе сред групата от технически специалисти, които рано сутринта се бяха събрали в палатката на Ейбъркромби, за да обмислят най-добрия начин за действие. Но бе един от първите, които чуха генералското решение.
— Фронтална атака! — възкликна той, когато сержант Стейси му предаде капитанската заповед. — Е, може и да не е толкова зле, ако артилерията подготви терена.
— Няма да чака артилерията. Знае за френските подкрепления и бърза да атакува, преди да се изпречи пред по-голяма армия.
— Но пленниците ни казаха друго. Със сигурност Монкалм не разполага с повече от три или четири хиляди души, а ние сме петнадесет хиляди. Какво има да се притеснява?
Стейси сви рамене.
— Кой може да ги разбере генералите? Правим това, което ни наредят.
Вестта се разнесе сред войската — фронтална атака срещу гъста гора и барикада от трупи, без нито едно оръдие, за да подкрепи редиците. Звучеше безумно, но можеше и да успеят. Ако французите не се биеха по-добре, бе възможно англичаните да оцелеят до вечерта.
Алън и Джеръми не бяха сред първите, които потеглиха. Те наблюдаваха как редиците се разпростряха из равнината като потоци кръв, с развети знамена и биещи барабани. Червената вълна се разля към заплетените едно в друго дървета, когато първият залп от войските зад стената изпълни въздуха с огън и дим. На просеката вълната от мъже, опитващи се да си проправят път, се пречупи.
Алън и Джеръми видяха как първите изстрели на французите разкъсаха английските редици, маршируващи по открито поле. Шумът от продължителната канонада отекваше в ушите им, докато чакаха с резервите зад дърветата. Лютивият дим ги задушаваше и оставяше горчив вкус по устните.
Първата редица спря и се олюля, в нея се образуваха дупки. Някои се просваха на земята, други се оплитаха в дърветата, а тези, които бяха успели да си проправят път, се втурваха напред. Много от тях обаче падаха покосени, преди да стигнат стената.
Алън все повече се ужасяваше, докато накрая вълна от ярост помете всички други чувства, освен желанието да се впусне и да помогне на другарите си. Когато дойде заповедта, той се втурна заедно с Джеръми към просеката. Първият ред от хора бяха пробили няколко дупки в нея и двамата се спуснаха към една от тях, без да обръщат внимание на два трупа, гротескно набучени там. Но когато минаха отсреща, бяха възпрени от пушека и пламъците, идващи от стената от трупи; половината равнина бе пред тях. Хвърлиха се на земята и запълзяха напред. Над шума от изстрели чуваха крясъците на офицерите, които издаваха команди на фона на неистовото биене на барабаните. Алън с изумление забеляза, че повечето от мъжете се опитваха да запазят положението за стрелба, на което ги бяха учили: движеха се в редица, падаха на колене като един, опираха мускетите на раменете си, стреляха, залягаха, за да може редицата след тях да се втурне напред и да стреля, придвижваха се напред през цялото време под ритмичното стакато на барабаните. Около него непрекъснато падаха хора и той бе обладан от отчаяно желание да оцелее. Пълзеше напред и се опитваше да стреля от колкото е възможно по-ниска позиция. Смътно усещаше, че навсякъде има кръв; подхлъзваше се на нея. Обезобразени тела, хора без ръце и крака, с дупки в гърдите, невиждащи очи, вперени в него, там, където още бе останало лице — и зад всичко това монотонното биене на барабаните и непрестанните заповеди. Когато ги чу да бият отстъпление, той се обърна, без да мисли, и се спусна през разрушената просека. Спря, чувайки немощния вик за помощ на един войник. Човекът бе затиснат под тежкия труп на офицер от континенталната армия, лицето му бе обляно в кръв.
Алън хвърли мускета си на Джеръми, който бе дотичал при него, и се наведе да измъкне американеца. — Можеш ли да ходиш?
Човекът слабо поклати глава. Когато го изправи на крака, Алън видя, че единият му крак е счупен и гротескно извит. Като почти го влачеше, той стигна до просеката и пъхнали двата му крака през отвора, а от другата страна един войник му помогна да го отнесе на безопасно място сред гората. Докато стигнат до там, раненият бе припаднал. Положиха го на земята и Алън, внезапно останал без дъх, се строполи до него. Не можеше да повярва, че още е жив. Погледна тялото си, чудейки се, че е цял и невредим, след като толкова други…