Алън бе обхванат от студена ярост. Безобразие — след всички тези години му бяха измъкнали плячката. Това го изпълни с такъв бяс, че главата му запулсира. С гневен вик той сграбчи оръжието си. Без да обръща внимание на куршумите, от които въздухът наоколо жужеше, той се изправи на крака и се втурна към вражеските редици.
Стояха с часове, заслушани в звуците, които се усилваха и отслабваха; понякога шумът едва се долавяше, понякога ехтеше на талази като далечна гръмотевица. Имаше и паузи, някои от тях толкова продължителни, че жените се споглеждаха с една и съща мисъл, която не смееха да изрекат, — че всичко най-после е свършило. После отново започваше онзи тих, зловещ, пукотевичен грохот.
През лятото се свечеряваше късно и още бе съвсем светло, когато забелязаха лодките, гребящи към тях. Тъй като зрението на Мод бе по-остро, отколкото на останалите, тя първа ги съзря сред трептящата мараня. Когато първата лодка бе достатъчно близо, за да се различат шапките на войниците, жените вече ясно разпознаха в останалите лодки, разпръснати по езерото, ярката флотилия, отплавала само преди няколко дни.
— Защо се връщат толкова много? — каза Моли тихо, сякаш на себе си. — Искам да кажа, смятах, че ще оставят голяма част от войниците да охраняват форта — продължи тя.
— Може би водят френски пленници?
— Да, така ще да е.
Когато първата лодка приближи брега, жените разбраха, че не е пълна с френски военнопленници. Мод позна някои от мъжете, които уморено слязоха на брега. Алън и Джеръми не бяха сред тях, но прииждаха още толкова лодки, че тя не губеше надежда. После бързо се разнесе вестта, донесена от редовните войници.
— Отстъпление! Не мога да повярвам — извика Моли. — Как е възможно?
— Това научих от един от тях — отвърна Мод. — Не разбирам, но той каза, че цялата войска се е засилила насам и е по-добре да се махаме от пътя им. Да си виждала Алън?
— Не. А ти Бен?
— Не. Още не.
— Мисля, че полкът им още не се е прибрал. Отстъпление! Невъзможно, при такава чудесна армия. Какво ли се е случило?
В този момент Мод се интересуваше по-малко какво се е случило, отколкото от това да открие Алън и Джеръми. Тъй като здрачът преминаваше в тъмнина, тя продължаваше да тича между тълпите мъже, които се изсипваха на брега от всяка новопристигнала лодка, без да намери, когото и да било от двамата. Започваше да й прилошава от безпокойство. Взираше се по-внимателно в лодките, превозващи ранените, които след това бяха полагани на брега. Тръгна сред тях, като повдигаше някоя превръзка или обръщаше някое лице към себе си, но всеки път безуспешно. Когато стана толкова тъмно, че вече не можеше да различава чертите им, тя се върна в палатката си в края на лагера изтощена и отчаяна.
С помощта на прахан запали единствената си свещ. Седна върху едно преобърнато буре до намасления брезент после отиде и легна на тясното легло отсреща. Не можеше да прогони непоносимата мисъл. Никой от тях не се бе върнал с полка си и утре тя трябваше да тръгне между войниците и да пита дали някой не ги бе видял да падат. Представата за разкъсаните им тела, проснати на някой планински път пред стените на Форт Керийон, я накара да зарови лице в ръцете си. По страните й започнаха да се стичат сълзи и тя се опита да сподави силните, раздиращи хлипове, които напираха в гърлото й. След още един час тя духна свещта и потъна в здрав сън, без дори да свали ролята си.
— Мод!
Шепотът бе толкова тих, че по-скоро дъхът, отколкото самият звук я събуди. Отначало й се стори, че чува гласа му насън. После той прозвуча отново.
— Мод. Събуди се!
Тя незабавно се разсъни. Спусна бързо нозе от леглото и се взря в тъмнината, опитвайки се да различи силуета му. Но нямаше никой.
— Мод!
Сякаш идваше от външната страна на палатката, до леглото й. Тя се приближи до стената.
— Алън?
— Да. Шшт. Тихо, ела навън.
Като отхвърли назад платнището на палатката, тя изтича в мрака и я заобиколи, спъвайки се в един корен. Преди да различи тъмното му тяло, ръцете му обгърнаха и при гаснаха към него. Тя увисна на врата му, търсейки устните му, и покри лицето му с целувки.
— Алън! О, толкова се страхувах. Помислих, че са те… Той възпря думите й с устни, после се наведе към ухото й.
— Тихо, любов моя, не искам да привличам вниманието на околните.
— Какво се е случило? — Тя обгърна с длани лицето му, сякаш се страхуваше, че ако не го държи, той ще изчезне.
— Ще ти кажа след минутка. Още си облечена. Добре. Влез вътре, вземи си пелерината и едно одеяло, и ела с мен.
— Но…
— Побързай. Нямаме много време. — Той нежно изтри сълзите й с палец и я побутна към палатката. Объркана, Мод неохотно изтича вътре, грабна дебелия си шал и одеялото от леглото си, и ги пъхна под мишница. Щом излезе, Алън я сграбчи за ръка и я поведе към тъмната гора, като криволичеше, сякаш търсеше невидима за нея пътека.