Внезапно тя се изправи.
— Алън, казваш истината, нали? Не искаш да се измъкнеш, защото си предизвикал генерал Уилкс?
Алън измъкна запушалката от манерката.
— Нямаше нужда. Той бе убит по време на едно от онези безполезни нападения.
— О! — Тя бързо извърна поглед, изведнъж обхваната от такива смесени чувства, че й бе трудно да ги определи. Първоначалното й съжаление за един изгубен живот скоро отстъпи място на голямо облекчение. На моменти Уилкс изглеждаше такъв надут и повърхностен човек, а и заплахата му в Олбъни не бе напразна. И все пак й бе помогнал да отиде при Алън. Не можеше да се радва на смъртта му, но бе благодарна, че вече не може да ги последва.
До нея Алън отпи голяма глътка от манерката и избърса устни с ръкава. Още не можеше да се примири с това, което се случи. Толкова дълго бе мразил Уилкс, бе го смятал за злобен, порочен престъпник толкова години, че сега му бе трудно да съпостави този образ с храбрия мъж, повел атаката по онова страшно бойно поле. Защо го бе сторил? Само за да попречи на Алън да го издебне и да го убие? Положително имаше други начини да се отърве от тази заплаха. А истината бе, че Уилкс не бе опитал нито един. Не бе изпратил отряд да го проследи и арестува, или екзекутира — нещо, което Алън напълно очакваше.
Бе ли възможно вината за толкова отдавнашните му действия да го е накарала да се втурне пръв към огневата линия? Дали чувстваше угризения за миналото си? Алън изтри очите си с ръка. Ако това бе истина, той никога не бе давал на Уилкс възможност да го покаже. Никога не е искал да му даде тази възможност. Искаше само хладно, безмилостно отмъщение.
Той потръпна, сякаш за да се отърси от тези безполезни мисли. Уилкс вероятно бе действал по начина, по който и всеки кралски офицер — като се хвърли в боя. Във всеки случай сега той бе мъртъв и с това дългата мисия на Алън бе приключила. Сега бе време да помисли за бъдещето. Той прегърна Мод през раменете. Това, което сега имаше повече от всичко значение, бе да я изведе от тези гори обратно в цивилизования свят.
Мод изведнъж си спомни за Моли, застанала на брега на езерото, загледана в лодките, приближаващи брега.
— А Бен? Знаете ли дали се е върнал благополучно?
— Преживя първата атака заедно с Джеръми и мен.
Последният вдигна глава.
— Казаха ми, че се е върнал с една от по-късните групи и бил убит на просеката.
— О, бедната Моли! — Мод заплака, скрила лице в рамото на Алън. Изведнъж се почувства толкова щастлива, че е тук с Алън и Джеръми, далеч от армии, битки и война; радостта от това почти я задуши. Болката, която чувстваше към Моли, само я накара да осъзнае по-ясно какво щеше да изпита самата тя, ако Алън бе убит.
Той я притисна по-здраво.
— Сега всичко свърши. Нека го оставим зад себе си. Трябва да изминем дълъг път, преди да сми сигурни, че не ни следват.
— Накъде ще се отправим? — запита тя, вдигайки поглед към него.
— Научих нещо за този район, още когато бяхме в Олбъни. Реката Мохаук се намира на запад от Хъдзън. Ако тръгнем на запад и после на юг, можем да я пресечем някъде близо до плантацията на сър Уилям Джонсън. Оттам — след като изчакаме шумотевицата да утихне — можем да се отправим на изток към Бостън.
Планът изглеждаше разумен. Мод не се изненада, че Алън го бе обмислил толкова внимателно. Тя погледна към Джеръми, който стоеше осветен от луната, с ръце на коленете и клюмнала глава.
— Съгласен ли си, Джеръми?
Той я погледна и се опита да й се усмихне по стария си жизнерадостен начин.
— О, съгласен съм с всичко, стига да ме измъкне от армията.
Алън му подаде манерката.
— Хайде, пийни. Като те гледам, ти е необходимо. Наблюдавайки приятеля си, той разбра, че неговата безопасност бе на второ място, веднага след тази на Мод. Всъщност разочарованието на Джеръми, повече от неговото собствено, правеше толкова неотложна нуждата да избягат от армията. И Джеръми, и Мод сега бяха зависими от него, и той трябваше на всяка цена да ги изведе през горите до място, където щяха да бъдат в безопасност и където можеха да се погрижат за тях.
— Ще почакаме тук до сутринта и после отново ще поемем през гората. Двамата с Джеръми донесохме малко провизии от лагера, трябва да намерим храна и в гората. Никога не съм виждал такова изобилие от дивеч.
Джеръми вдигна чантата със запасите.
— А аз имам малко лук и ряпа, за да направим това, което хванем, по-вкусно.
— Не можеш да носиш тази чанта. Ще те забави. Задръж каквото можеш, а останалото зарежи.
— Имам джоб под полата си, Джеръми — обади се Мод. — Мога да нося някои от по-леките неща.
— Добре, а аз мога да увия останалото в мундира си. Това наистина ще ни улесни при прехода.