— Хубаво — каза Алън и стана. — А сега, мисля, че трябва да легнем и да си починем. Ще бъде твърде опасно да запалим огън, така че ще трябва да се увием добре в одеялата. Слава Богу, че не е много студено. Смяташ ли, че ще можеш да спиш на земята? — попита той, като наведе глава и се усмихна на извърнатото й нагоре лице, огряно от луната.
Тя започваше да прихваща заразното им чувство за авантюра. Обви с ръка кръста на Алън и го притисна към себе си.
— Толкова съм щастлива, че и двамата сте живи и здрави. Нищо друго няма значение.
Потеглиха на другата сутрин, веднага щом стана достатъчно светло, за да могат да виждат пътя. Дори и при това положение скоро се убедиха, че зад плътната завеса на дърветата все едно бе среднощ. Когато слънцето изгря напълно, в гората цареше здрач. А когато след едночасов преход едно ято гълъби прелетя отгоре и напълно закри лъчите, тримата трябваше да почакат светлината да се появи отново.
Гората е злокобна, но притежава тайнствена красота, помисли си Мод. Заплетени храсти и млади дръвчета затрудняваха пътя им на всяка крачка. Дървета, които сякаш се извисяваха там от хилядолетия, увиваха своите клони над главите им и спускаха хищни пипала, които ги сграбчваха, когато преминаваха. По земята се стелеше килим от листа и сухи вейки, които пречеха на обувките им, а от време на време се образуваха блата, в които затъваха до глезените.
Все пак в песните на волните птици, които бяха навсякъде, имаше някаква дива радост. Забелязаха една сърна с малкото си, които замръзнаха, щом пътниците минаха покрай тях. Като чуеха приближаването им, в храстите подскачаха стреснато зайци, пъстри катерици, борсуци и най-различни дребни животинки. Понякога в далечината се разнасяше жалният вой на по-едри хищници.
След час спряха да похапнат от провизиите, които Алън и Джеръми бяха донесли, като ги измиха обилно с вода от близкия поток. Край него бе така красиво, че се спряха да отдъхнат и да погледат животинките наоколо. Тъй като седяха неподвижно, можеха да наблюдават двойка бобри, които си строяха дом над потока. Наблизо скачаха и играеха видри. Рибите бяха толкова много, че можеха само да се пресегнат и да извадят някоя. Изкушаваха се да го направят, но Алън реши, че ще загубят излишно време за огън.
— Нямах представа, че гората е толкова стара и толкова богата на живот — каза Мод тихо, а Алън отново премести торбата на гърба си. — Почти е вълшебно.
— Чудна страна, нали? Недокосната от хиляди години — отбеляза Джеръми и стана.
— Богата е, наистина — съгласи се Алън. — Ако хората узнаят това, няма да остане така дълго.
Мод взе превръзката на Джеръми, която бе изпрала, и я постави да съхне.
— Не съм съгласна. Прекалено е камениста и пълна с дървета, за да се развива земеделие. Никой няма да я иска. Надявам се винаги да си остани така дива.
Тя се приближи, за да превърже главата на Джеръми, но той взе парчето плат и го прибра в торбата си.
— Повече не ми трябва. Отдавна спря да кърви.
Отново тръгнаха между дърветата с Алън начело. Теренът стана по-труден от всякога и Алън често трябваше да спира и да изважда разбития си компас, за да определи дали се движат на запад. Понякога на Мод й се струваше, че влачат тежести нагоре по планина, толкова стръмен бе пътят. Слизането бе по-лесно, но отново трябваше да изкачват някакво възвишение, и скоро тя капна от умора. С облекчение забеляза полянка през рамото на Алън. Можеха да спрат да починат…
Изведнъж се чу див писък. Мод бързо обърна очи натам; от гората се показа едно лице — ужасно лице, нацапано с охра, сажди и бяла смес. Видя широка, червена уста, която й крещеше, томахавка, която се размахваше над главата й, и усети как някой сграбчи и изви косата й зад нея. С вик на уплаха тя разпери ръце, които бяха уловени в желязна хватка и тя бе съборена на земята. Зърна как Алън първоначално се съпротивляваше, но после бе победен от изрисувани тела, които се метнаха с вой върху него.
Индианци! Небеса, Как можаха да забравят.
Главата й се намери на земята, а ръцете й бяха приковани зад нея.
— Мили Боже — извика тя, очаквайки всеки миг някои нож да й свали скална. Гърчеше допряното си в изгнилите листа лице и с напрегнато тяло се молеше и чакаше смъртта.
Глава 20
Виковете на фигурите, които подскачаха около нея, се превърнаха в дивашки крясъци. Напрегнала тяло в очакване на удара, Мод искаше да закрие очи с ръце, но някой ги държеше здраво. Изведнъж грубо я изправиха на крака, а ръцете й се оказаха завързани за дълга пръчка.
Видя как пред нея влачеха Алън, с ръце, вързани по същия начин. Един висок и як индианец я сграбчи за косата и изви главата й. Взря се в нея с очи, в които гореше омраза. В тях нямаше нищо от безучастното любопитство на ирокеза, който бе надникнал в гърнето й във Форт Лаимън. Това лице бе изкривено от злоба и потъмняло от гняв. Кръвта и застина във вените и тя отново зачака удар.