Гневът обаче му даде нови сили. Трябваше да има начин да я спаси. Да направи нещо, за да ги измъкне.
Обърна поглед към Джеръми и видя, че той се взира в пода напълно сломен. Когато вдигна очи и срещна погледа на Алън, Джеръми се опита да се усмихне.
— Това може да е краят на пътуването, приятелю — каза той тихо. — Съжалявам, че стана така. Особено за Мод.
— Не се предавай толкова лесно — сопна му се Алън. — Сигурно може да се направи нещо. Мисли, мисли!
Джеръми погледна към отворената врата на колибата; воят навън се бе усилил. През нея се виждаше как диваците се отправяха на тълпи към другия край на селището.
— Страхувам се, че и ножът, и хлябът са у тях.
Алън дръпна по-яростно вървите, стягащи китките му.
— Сигурно е така, но ние сме по-умни. Трябва да намерим изход.
Джеръми клюмна глава от изтощение. Дългото ходене, плюс раната на главата му бяха изцедили и последните му сили.
— Добре, мисля, че е време за deus ех machina — въздъхна той.
Алън се засмя с горчивина.
— Смятам, че само в пиесите Бог слиза в кошница, за да оправи нещата. Все пак много жалко, че не си истински магьосник.
— Да, точно сега можех да направя някоя магийка. — Главата му рязко се наклони и той също изпадна в безсъзнание.
Алън се облегна назад и затвори очи с желанието да го споходи благословеният сън. Но бе твърде разтревожен и ядосан на себе си, за да заспи. За първи път от много години насам той започна да се моли.
Дали се дължеше на Божията намеса, или на чист късмет, но малко след това на входа на колибата се появиха две жени. Едната преряза вървите, стягащи китките им, а другата постави на земята купа с някаква зърнена каша и кана с вода.
Алън ги наблюдаваше немощно как излязоха и седнаха пред колибата, като от време на време надничаха вътре. После разтри безчувствените си китки, промъкна се до Мод и я взе в прегръдките си.
— Мод, любима… Добре ли си? Събуди се. Ето, пийни глътка вода. — Доколкото знаеше, можеше и да е отровна, но се надяваше, че не е. Едва ли искаха да се лишат от забавлението си. Той вече чуваше как воят се усилва и барабаните заехтяват край онези ужасни стълбове. Отстрани дългите кичури от челото й и намокри устните й с вода. Тя се задави и се събуди, видя какво има пред нея и жадно отпи. — Така е по-добре. Само че не много наведнъж.
Мод колебливо раздвижи схванатите си ръце. С облекчение откри, че вече не е вързана за пръта, обърна се и зарови лице в гърдите на Алън. Ръцете го боляха, но той я прегърна и тя се отпусна в обятията му. Със замъгленото си съзнание помисли, че са мъртви, но биенето на барабаните в другия край на селото й подсказа, че най-лошото тепърва предстои.
— Любов моя — промълви Алън, заровил устни в косата й, — толкова съжалявам, че те докарах до това положение.
Тя се усмихна и обхвана с длани страните му.
— Докато съм с теб, мога да понеса всичко.
Алън целуна влажното й чело.
— Донесоха храна. Можеш ли да поемеш малко?
Срещу тях Джеръми се свести и размърда.
— Храна? — промърмори той. — Наистина ли каза храна?
— Да. — Алън побутна купата към него. — Не изглежда много вкусна, но все пак вземи си. Ще те подсили.
— Но защо? — запита тихо Мод. — Защо ще ни хранят, след като ще ни убиват?
— Не знам. — „Може би искат да ни поугоят“ — каза си той. — Просто бъди доволна.
Когато отпи още малка вода, Алън забеляза, че жените ги няма пред входа. Започна да оглежда всяко кътче, но реши, че няма как да избягат, без да ги видят. От вратата започваше главната пътека, която водеше до центъра на селото, а за да избягат от другата страна, трябваше да копаят под дървените трупи. Нищо чудно, че индианците ги бяха отвързали.
Той отново се промъкна към Мод, която си бе възвърнала част от жизнеността.
— Само да не ни бяха взели връхните дрехи — каза тя повече на себе си, отколкото на останалите. — Нямаме нито запаси, нито оръжия. Няма с какво да работим.
Джеръми вдигна поглед от купата, в която гребеше с ръце.
— Чакай, Мод, ами джобът?
— Под полата ми? Да, те не знаеха, че съществува.
Тя бръкна с ръка под една лента, завързана на кръста й, към която бе прикрепена голяма ленена кесия.
— В нея са нещата, които сложихме там.
В очите на Алън светна първата искрица надежда, откакто ги бяха пленили.
— Дай да видим — нетърпеливо се обади той.
Тя отвори кесията и изсипа съдържанието й на пода. Алън не можа да скрие разочарованието си.