— Тук няма нищо, което да влезе в работа. Джеръми, защо, за Бога, си запазил всички тези боклуци?
Джеръми подаде купата на Мод и закуцука към тях, за да огледа малкото предмети на земята.
— По-скоро ще остана без дрехи, отколкото без инструментите на занаята си — промърмори той разсеяно.
Имаше половин глава лук, няколко износени носни кърпички, парченце черен плат, здраво увито и завързано с конец, една голяма сребърна пара и четири по-малки пиринчени монети, комплект чаши, които се вместваха една в друга, три коркови топчета и кичур тънки косми. Колекцията завършваше с парче канап и дълга панделка.
Алън чу леки стъпки от мокасини навън и предупреди Джеръми, който бързо сграбчи съдържанието на кесията и го натъпка в ботушите си. Докато индианките се навеждаха, за да влязат в колибата, двамата се бяха настанили един до друг на земята и с удоволствие похапваха от кашата.
Почти усетиха враждебността на жените. Грабвайки купата и каната с вода, те забързаха навън, очевидно доволни, че ги оставят гладни. Мод бе толкова уморена, че това въобще не я интересуваше. Докато можеше да си почива в успокояващите ръце на Алън, тя можеше да понася глад и жажда. По-трудно бе със страха, но и той намаляваше, когато любимият бе наблизо.
Все едно, нощта обещаваше да бъде ужасна. С напредването й шумът от барабаните ставаше по-силен, а воят на индианците по-необуздан. Всичко това се влошаваше от факта, че не можеха да видят какво става отвън. Винаги, когато се осмеляваха да се приближат до вратата, едно боядисано лице им хвърляше яростни погледи.
Цяла нощ тримата седяха близо един до друг, като се питаха какво ще им донесе следващата сутрин и защо още не ги бяха повлекли към кладата. Разговаряха тихо и спаха на пресекулки, опитвайки се да измислят начин за бягство, да си дадат кураж за сутринта, да си вземат сбогом.
— Мисля, че бих понесъл всичко, ако не смятах, че аз съм виновен за страданията и на двама ви — повтаряше Алън непрекъснато.
— Знаеш, че не ти ни доведе тук — опитваше се да го успокои Мод. — Дойдох по своя воля, а също и Джеръми. Освен това миналото си е минало. Сега трябва да си помагаме и да се подкрепяме.
Накрая дойде утрото и донесе със себе си благословената тишина. Точно след зазоряване им бутнаха още една паница каша и след това Мод най-после заспа дълбоко. Събудиха я чифт ръце, които грубо я изправиха на крака.
Съдейки по светлината, която идваше от вратата, трябва да наближаваше пладне. Този път нямаше жени. Вместо тях в колибата нахлуха няколко млади мъже с изрисувани гърди, изправиха ги на крака и завързаха ръцете им зад гърба.
Мод хвърли уплашен поглед през рамо към Алън. Той го задържа със своя настойчив взор, опитвайки се да успокои ужаса, който се четеше в него.
— Смелост, любима — промълви той, докато го избутваха към вратата.
След това изблъскаха Мод и Джеръми навън, и те започнаха да примигат от силната светлина. Тя погледна към колибите на края, където кладите стърчаха над земята. Със свито сърце забеляза завързани снопове изкривени съчки, натрупани около тях. Вълна от страх се надигна в нея, но тя го сподави. Нямаше да достави удоволствие на тези диваци, като изпищи.
Появиха се жените. Една от тях издърпа ръцете на Мод пред нея и върза китките й с ремък, като остави свободен единия край, дълъг около четири фута. Мод се взря в суровите очи на Алън.
— Обичам те — изрече тя тихо, като си мислеше, че ако това са последните й думи, най-много е искала да промълви тях. Друга жена пристъпи, сграбчи края на въжето и я повлече по пустата пътека. Тя се препъна и едва след миг проумя, че я водеха не към кладата, а в противоположната посока — към гората. Тя се изви, за да погледне през рамо, и видя, че бутаха Алън и Джеръми на другата страна, към ужасните клади.
— Не! — изпищя тя. Бе готова да срещне смъртта заедно с Алън, но мисълта, че единият може да умре без другия, я хвърли в отчаяние. Тя зари пети в меката пръст и отказа да продължи, но жените дръпнаха по-силно въжето.
— Алън, искам да умра с теб! Не оставяй да ме отведат…
— Мод! — извика той, като разбра, че я отделят от него. Опита се да разхлаби въжетата, като се надяваше да прилъже индианците да се върнат. Мъжете само се спуснаха върху него и го заудряха с дълга пръчка, като преметнаха един ремък и през раменете му. Погледна през рамо и забеляза, че лицето на Джеръми е пребледняло. Писъците на Мод станаха по-силни и отчаяни. Алън напълно рухна. Тя имаше нужда от него, а той не можеше да й помогне. Ето крайният резултат от това, че нагло бе напуснал лагера и я бе взел със себе си. Него и Джеръми щеше да ги постигне ужасна смърт, а Мод — кой знае какво щеше да стане с нея. Робство, щеше да е принудена да стане наложница на някой първобитен дивак, да бъде бита и нагрубявана от другите жени… Всички истории, които бе чувал за пленени бели жени, изплуваха в съзнанието му.