Алън отметна глава назад и започна да мърмори тихо, после извиси глас до рев: Фокус-мокус препаратус, легармани, пинети сциаториум, палингенсия. Когато изчерпи всички познати магически термини, той започна да прибавя всяка безсмислена дума, научена в театъра. Щом се загря достатъчно, главата му се наклони на една страна, очите му се затвориха и тялото му се стегна.
— Сега — прошепна той.
Джеръми застана пред вожда и извади една монета от ухото му, после от мокасините и от носа му. Той караше сребърната пара да се появява и изчезва, докато всички погледи алчно се впиха в него. Завърши, като накара враната да изграчи още няколко изречения, после изсипа поток монети от човката й. След това кротко отиде и застана до Алън, който бавно излезе от транса.
— Как беше? — попита шепнешком.
— Много им харесах. Погледни лицето на Сиото. Сега бе ред на шамана.
Той заподскача наоколо, размахвайки друга тояга, направена от черупки на костенурка. С огромно достойнство извади една стрела, прицели се внимателно и я заби в голата гръд на младеж, който стоеше на около десет фута разстояние. Оттам, където се заби стрелата, потече червена струя и младежът я улови с ръце. Той я измъкна, засмя се и я размаха над главата си.
— Старият трик със стрелата — измърмори Джеръми. — Прибира се навътре в себе си. Не подозирах, че индианците го знаят.
— Какво следва? — попита Алън.
— Да опитаме с въжето.
Докато Сиото ликуваше и грачеше, Алън отново изпадна в транс, който този път продължи по-дълго и накара всички да се вторачат в него, а Джеръми извади дългото въже от ръкава си. Взе го в ловките си ръце, помоли вожда да го среже на две с ножа си, после изуми цялата тълпа, като го показа отново цяло. Успехът на тази номер, познат на уличните артисти още от четиринадесети век, накара стария Сиото да изпадне в пристъп на ярост. Като извика друг свой помощник, шаманът затанцува около него, хванал в ръка камък колкото юмрук. Отдалечи се на няколко крачки, засили се и запрати камъка в лицето на човека. Той падна на земята и се загърчи в агония, когато Сиото изтича при него с един леген, в който помощникът изплю четири малки камъчета.
Тълпата се разсмя и одобрително затропа с крака.
— Този стар козел може да играе в Друри Лейн — измърмори Джеръми под носа си.
Алън започна да се отчайва. Спомни си как отведоха Мод и сърцето му се преобърна. Как можеше да я спаси, когато те с Джеръми не можеха да спасят дори себе си?
— По-добър е, отколкото предполагах. А сега какво следва?
— Върни се в транса си — нареди приятелят му с предизвикателна усмивка. Алън отново забърбори, заизвива тялото си и клюмна глава. Като поотвори очи колкото да вижда, той съзря как Джеръми показа носната си кърпа, после отново я скри; извади трите чаши и ги завъртя толкова бързо, че изглеждаха петдесет; хвърли трите топчета към гората и ги извади изпод мишницата на Сиото. Когато бе зашеметил достатъчно слисаната тълпа, взе три пръчки и нареди да ги метнат в огъня, но бързо да ги изгасят. След това, с помощта на барут, вплетен в нишката на въжето, той ги подпали и започна да жонглира с хвърчащите искри в продължение на цяла минута. Дори Алън бе впечатлен.
Той излезе от транса и Джеръми застана до него.
— Това бе достойно за самия Пирети — промърмори той.
— Сиото всеки момент ще получи удар. Виж как бърбори нещо на вожда.
— Не вярвам на нито един от двамата. Още не сме се измъкнали, приятелю. Имаш ли още някакви чудеса?
Джеръми му отправи жизнерадостната си усмивка.
— Е, мистър Дезмънд, за всички тези години трябваше да ме опознаете по-добре. Какво мислиш, че правех снощи, докато ти успокояваше Мод?
Той подхвърли едно топче с чевръстите си пръсти и го скри в ръкава си.
— Ами че аз едва започвам.
Мод нямаше представа колко дълго бяха вървели. За нея времето сякаш бе спряло завинаги. Часове наред принуждаваше краката си да се движат, без да съзнава колко е уморена. Огромна болка тежеше като камък на гърдите й. Опитваше се да изгони мисълта за това какво понасяха в момента Алън и Джеръми. Да не мисли за бъдещето и за пълната безнадеждност. Какви истории бе чувала за съдбата на бели пленнички сред дивите племена? Принудени да се превърнат в малко повече от робини; заставени да се омъжат или да станат любовници на диваци и дори да раждат деца; неприети от индианците и винаги сами!
И никаква надежда за спасение. Кой знаеше, че е изчезнала? Кой се интересуваше от нея? Може би генерал Уилкс би се загрижил, но той бе мъртъв. Без Алън и Джеръми тя бе напълно загубена и изоставена.
Докато стигнаха в другото село, се стъмни. Бяха вървели цял ден с кратки почивки. На два пъти й позволяваха да пие от някое изворче по време на почивката, но не й дадоха храна. Бе замаяна от глад, но твърде уморена, за да я е грижа.