Поне нямаше да се притеснява заради Превалоа няколко дни.
През нощта я оставиха сама и тя се унесе в тежък сън, от който я събудиха призори. За нейно облекчение й дадоха да язди кон редом с Превалоа и още един французин. За пръв път тя разбра, че Иполит носи униформа, както и спътникът му. Имаше още двама бели — грубовати мъже, които носеха кожени гамаши с ресни и кожени шапки, — а също и двама индианци. Научи, че траперите бяха couriers de bois, горски рейнджъри от Френска Канада, а индианците отиваха до най-близкия пазар, за да купят продукти за племето.
Стигнаха пазара, преди да се стъмни и прекараха нощта там; на другия ден трябваше да се качат в канутата и да предприемат пътуване по вода до Монреал. То продължи няколко дни, като през това време спираха при различни пазарчета и фортове. Тя с облекчение забеляза, че мъжете се отнасяха към нея с уважение, дори Превалоа — като изключим жадните погледи, които й хвърляше — я остави сама с мислите й.
Тези мисли бяха безкрайно тъжни и злочести. Ужасното страдание, на което са били подложени Алън и Джеръми, трябваше вече да е приключило, въпреки че това не и носеше особено утешение, защото нямаше да ги види отново. Тя се опита да прогони тези мисли от съзнанието си, за да остане само нямата притъпеност, която щеше да обуздае скръбта й. В голяма степен успяваше.
Не можеше да се въздържи обаче да не посочи обвинително униформата на кавалера.
— Когато бяхме в Англия, никога не сте споменавали, че служите в армията. За удобство ли забравяхте това?
— Не смятах, че информацията ще се посрещне добре.
— Имате предвид, че щеше да ви попречи да отидете между хора, които ви вярват. Каква ли чудесна информация сте измъкнали от тези, които сте измамили, генерал Уилкс например.
— Ха. Та той беше глупак. Но имаше много други, които случайно споменаваха ценни неща. Знаете ли, вие, англичаните, сте много открити хора. Лесно се мамите. Нямаше нищо трудно.
— Може би очакваме хората да показват малко повече достойнство в делата си. Вие не сте били нищо друго, освен един обикновен шпионин!
— Не се смятам за обикновен, мадмоазел. Гледах да съм колкото може по-полезен на своя крал. Когато в Англия повече не можеше да се извлече полза, отплавах за Нова Франция, за да служа по друг начин.
— Какво стана? Започнаха да усещат вашата игричка?
Той сви рамене.
— Ползата от шпионина винаги е временна. Уморих се от тази игра.
Поведението на кавалера само усили недоверието й към него, въпреки че я бе спасил от мохиканите.
Когато най-после се показаха огромните плоски върхове на планината, извисяваща се над Монреал, тя изпита не точно щастие, а облекчение, че накрая напуска лодката. А вероятно, като живееше в истински град, ще й бъде по-лесно да не вижда толкова често монсеньор дьо Превалоа.
За свое разочарование разбра, че няма да й позволят да влезе в град Монреал. Вместо това я заведоха на един малък шлеп, закотвен в реката под бреговата ивица, и я заключиха в миниатюрна каюта. За първи път започна да се чувства пленница на французите, и по-специално на Превалоа, който не криеше, че това лошо отношение бе по негова заповед.
Тя седна на тясната дъсчица, която служеше за легло, и в главата й се появи мисълта, че ако той я последва в това тясно, ограничено пространство, тя ще намери начин да убие себе си или него. Болката от смъртта на Алън бе все още толкова силна, че повече не й се живееше. Тъкмо оглеждаше каютата за нещо, което би могло да й послужи като оръжие, когато усети, че шлепът започва до се движи. Спусна се към илюминатора и видя как зеленият, обрасъл с дървета бряг от другата страна на града се изплъзва покрай нея. Но къде ли отиваха? Доколкото знаеше, на север нямаше нищо друго, освен пустош.
Със спускането на нощта в каютата стана тъмно като в рог, защото нямаше свещ. Мод легна на койката и накрая потъна в сън, приспана от люшкането на корабчето, скърцането на дъските и тишината в малката й стая. Събуди се от слънцето, което струеше през прозореца и хвърляше светли зайчета по пода. Лекото движение на каютата й подсказваше, че отново са хвърлили котва.
Мод наплиска лицето си с вода, пооправи роклята си и се опита наново да сплете дългата си коса. Когато чу вратата да се отключва, се допря до стената, като почти се боеше да види кой влиза.
Един млад моряк, още юноша, с дълга, мазна опашка на гърба пристъпи вътре и я заговори.
— Bonjour, мадмоазел — каза той, сваляйки шапката си. — Да ви донеса ли закуска?
— Oui — промърмори Мод. Той си пресегна през вратата, вдигна малък поднос и го постави на масата.