— Няма да вляза — изкрещя тя, като заби пети в неравния под и впи нокти в ръкава му. Той я хвана през кръста, пренесе я през прага и я сложи на леглото. Преди да успее да се изправи на крака, той бе вече отвън и заключваше решетката.
Тя изтича до вратата, сграбчи решетката, разтърси я и закрещя на войника, който тичешком се отдалечаваше по коридора. Щом разбра, че е сама, тя отиде и седна на стола, чувствайки, че й се плаче от отчаяние, също както при залавянето й от мохиканите.
Никога нямаше да избяга от това място. Бе твърде силно и солидно укрепено. Никой нямаше да чуе виковете й в това подземие. Ще си остане забравена в този зандан и никого няма да го е грижа. Изцяло във власт на Превалоа.
Свещта бе наполовина изгоряла, когато дребният старец се появи на вратата й с поднос, на който носеше вечерята й. Тя не вдигна поглед, докато той го остави на масата, после се изправи и я загледа.
— Мадам — каза той на развален английски. — Аз вас донесъл т’ва.
Мод вдигна глава и видя, че той държеше малък кафяв предмет. Колебливо посегна и го пое.
Книга. При това на английски. Очите й бяха като големи, разширени кълба, когато погледна обратно към него.
— Да ви забавлява — вдигна рамене старецът. — Т’ва място… дори без прозорец…
— Благодаря — промърмори Мод. Бе слабо утешение да знае, че другите се срамуват от отвратителното отношение на кавалера към нея, но предпочиташе неудобството им да се разпростре до там, че да й донесат някакво оръжие.
Старецът бръкна в джоба си и извади дебела свещ, която постави на масата до лампата. Макар да не й обясни, по стържещия шум Мод бе разбрала, че наоколо има плъхове, и се радваше, че ще може да поддържа светлината през идващата нощ. Очите й се изпълниха със сълзи, които издайнически започнаха да се стичат надолу по бузите.
Старецът се извърна и промълви на себе си няколко френски думи. Мод подозираше, че изруга господаря си, но той все пак заключи решетката, преди да се потътри по коридора към изхода. Тя издърпа тънкото одеяло от леглото, уви се в него, седна до масата и се опита да почете от книжката през замъглените си от сълзи очи. Загубила представа за времето, тя стоя до масата, докато накрая заспа от пълно изтощение. През нощта се събуди, за да издърпа леглото в средата на стаята, близо до мъждивата светлина на свещта, която още гореше на масата.
Когато по-късно отново се събуди, свещта бе догоряла и килията бе изпълнена със слаба дневна светлина. Мод седна, като стенеше от болките, причинени от спането в неудобно легло, и осъзна, че всъщност я бяха събудили стъпки в коридора. В миг тя застана нащрек. Разбира се, сигурно бе Превалоа, дошъл да се възползва от нейната изолираност и безпомощност. А тя все още нямаше никакво оръжие.
Промъквайки се до отдалечения край на килията, тя се притисна до влажната стена и видя как мичманът отваря вратата, която остана отворена. Може би след него бе само старецът, който й носеше храна…
Глава 22
Очите на Мод се разшириха, когато видя, че в стаичката се появи жена, облечена в зелена атлазена рокля с толкова широк кринолин, че трябваше да влезе на една страна. Тя се спря и загледа свирепо Мод с черните си като въглен очи, които изпъкваха на покритото с белило лице. Устните й бяха ярко начервени, а веждите й бяха изписани във високи дъги. Над челото й се издигаше бухнала, накъдрена, бледозелена перука, а на върха бе кацнала плоска, набрана сламена шапка.
Роклята й проблясваше на слабата светлина и Мод се запита дали това видение не й се явява насън. Тогава жената заговори.
— Mon dieu, вие сте печална гледка!
Тя прекоси стаята и застана пред Мод, оглеждайки я от горе до долу с явно отвращение.
— Наплашена малка уличница. Убийте ме, не разбирам какво си мисли нашият Иполит!
Макар и белязан с френски акцент, английският на жената бе достатъчно ясен, за да уязви Мод с думата уличница. Преди да отвори уста, за да възрази, другата се пресегна, издърпа я от убежището й до стената и я завъртя. Държеше я здраво и далеч не нежно.
— Отвратително! Мръсна, мършава, и тази коса… — заяви тя и се пресегна да хване един кичур с лакираните си нокти.
— Убийте ме, ако разбирам нещо.
— Един момент… — обади се Мод и се изтръгна. — Коя сте вие?
— Е, добре — продължи жената, пренебрегвайки Мод. — Нямаме друг избор. Трябва да работим с това, което имаме. Изведи я, Анатол.
Войникът пристъпи и я хвана за ръката.
— Един момент… — извика Мод и се опита да се освободи. — Настоявам да ми се обясни.
И все пак, когато той я поведе към вратата, тя престана да протестира. Щом тази надменна жена смяташе да я изведе оттук, по-добро от това нямаше.