Мичманът се спря до вратата само колкото да пропусне жената пред себе си. Дървените й подметки силно отекваха по коридора, докато тя продължаваше да цъка с език и да сипе порой от френска реч, явно изразяваща мнението й за избите. Като я държеше здраво, войникът поведе Мод нагоре по стълбите към преддверието на хотела. Тя бе толкова щастлива от възможността да напусне това място, че охотно го последва, и когато излязоха на площада, надеждите й се възвърнаха, въпреки че се предупреждаваше да не очаква много. В крайна сметка бе преживяла само разочарования от Превалоа и вероятно това бе поредната му уловка.
Пред хотела жената спря до една карета само колкото да даде куп разпореждания на войника. После се качи в нея, кочияшът, облечен в атлазена ливрея подвикна на лъскавия дорест кон и потеглиха.
Мод погледна въпросително войника, но той само стисна по-здраво ръката й и я поведе по улицата. Изминаха няколко тесни пътеки и стигнаха до стъпала, които водеха нагоре към високата скала. Той й направи знак да върви пред него.
— Къде отиваме? — попита тя, въпреки че Анатол не си бе дал труд да отговори на нито един от досегашните й въпроси.
— У мадам Клоден — отвърна той грубо. — Радвай се, че не си вече в онова мазе.
Той леко я побутна, за да започне да се изкачва.
— Но коя е тя?
Явно бе изчерпал обясненията си. Като все още се питаше дали се е отървала, или я чака нещо по-лошо, тя се заизкачва нагоре. Често спираше да почива, защото й бе трудно. На върха разбра, че са стигнали в горния град — по-нов, по-чист и по-просторен от долния. Мичманът я поведе по широките улици до една къща, която се намираше зад големи каменни порти и бе заобиколена от зеленина. Той дръпна звънеца, на който веднага се отзова един слуга, отново пременен в атлазена ливрея, и ги въведе вътре. Прекосиха малка градинка и стигнаха до стълбите. Вратата отвори една кръглолика прислужница с висока колосана шапка и тъмносиня рокля.
— Това ли е момичето? — попита тя войника и когато той кимна утвърдително, взе ръката на Мод и я въведе вътре. — Много добре. Сега аз ще я поема. Благодаря, мичман.
Мод застана във вестибюла и се заоглежда с почуда. Не бе виждала такова изящество, откакто напусна Англия. Сребърни свещници по стените, филирана хартия, облицован с плочки под, гипсови отливки по таваните… сякаш сънуваше. Ала дребната камериерка бе повече от истинска. Подобно на дамата преди нея тя зацъка с език, оглеждайки Мод с явен ужас.
— Първо трябва да се изкъпете, мадам. После може би ще преценим дали има надежда…
— Баня! Истинска баня! — Мод все още нямаше представа какво й предстои, но то едва ли щеше да бъде прекалено лошо, след като й позволяваха първо да се изкъпе.
А какво къпане бе само! Кожата й почти се ожули от търкане и косата й бе най-старателно измита. След това я разресаха, докато светна, напудриха Мод, парфюмираха я и я облякоха в обикновена, чиста рокля от муселин на цветя, дадоха й пантофки от ярешка кожа и дълги чорапи с избродирани по тях червени рози. И в рая не би било по-хубаво, помисли си тя, въпреки че по това време бе започнала да се съмнява дали тази къща наистина бе по-красива от лондонската къща на Илайза Финчли.
Любопитството й бе задоволено едва след пладне, когато, след лек обяд, я въведоха в една стая с копринени завеси на прозорците. Там седеше същата дама, която бе при нея сутринта: излетната в кресло, с къдрици, събрани в кок, тя лениво си взимаше плодове от една чиния.
— Е, мадмоазел — каза дамата и се изправи в креслото, когато Мод влезе. — Трябва да заявя, че изглеждате доста по-добре. Впечатлена съм. Сутринта не можех да кажа, че имате големи шансове.
Тя стана, приближи се до Мод и започна да я обикаля, оглеждайки я както в килията.
— Вижте… — възпротиви се Мод. — Аз не съм призов кон, мадам. Наистина, благодарна съм ви за банята и дрехите, но все пак искам обяснение. Защо ме доведохте тук?
— Колко сте нагла! Очаквах повече благодарност, като се има предвид в какъв вид ви заварих тази сутрин.
— Благодарна съм ви, че ме изведохте от онова ужасно място. Но искам да знам защо го направихте. И защо бяхте така мила с мен.
— Не съм била мила. Елате тук — каза дамата и посочи един позлатен стол до креслото. — Седнете до мен.
Мод седна срамежливо на края на стола, а другата жена отново се излегна назад в креслото си.
— Не ви се представих. Казвам се Клодет Клоден.
— Мод Мелингам. Сценичното ми име е Мод Мейкджой.
— Вие сте актриса?
— Да. Появявах се на сцената както в Англия, така и в колониите.
Клодет потупа с пръст облегалката на креслото си.