— Наистина ли са студени?
Той се изсмя кратко и горчиво.
— Това се подразбира. Казвали са ми, че тук осем месеца има лед и сняг, а студовете сякаш никога не свършват. Това е най-трудното условие за живот по тези места, затова моята страна никога не е успявала да примами толкова заселници тук, колкото има в английските колонии. Е, да — продължи той иронично, — но аз не съм те довел тук, за да говорим за времето или за политика.
Тя го погледна право в очите.
— Защо ме изведе тук?
Той се облегна на парапета и скръсти ръце на гърдите си.
— Вие двете се мислите за много умни, нали? Клодет ме мотае непрекъснато. Но накрая няма да успеете.
— Не знам за какво говориш.
— О, мисля, че знаеш. Забавлявай се със своите офицерчета с блеснали очи и си играй на театър. Радвай се на обществото, докато можеш. Искам да те имам само и единствено за себе си, и ще те отведа някъде, където никой няма да ни се бърка. Не се предавам лесно, мадам. Изобщо не се предавам.
Мод се обърна към вратата.
— Ако си свършил, можем да се върнем при останалите.
Той не помръдна.
— Не забравяй какво ти казах, мис Мейкджой. Някой ден, когато мислиш, че си в пълна безопасност, когато бдителността ти е приспана, аз ще се появя и ще те отведа със себе си.
— Точно това никога няма да забравя, монсеньор кавалер — отвърна тя, като леко тръсна ветрилото си и се запъти обратно към салона. Само преди няколко минути той й изглеждаше горещ, сега й се струваше наистина студен. А дали това не бе отражение на мраза, който думите му бяха предизвикали в нея.
Те я преследваха през следващите дни, докато втората пиеса се подготвяше за тържествената си премиера. Авторът, млад, върлинест капитан от Прованс, бе така развълнуван и нервен, сякаш малката му пиеса щеше да се представя в Comedie Francaise. Той търчеше насам-натам, за да види как вървят нещата навсякъде, но единственото, което успяваше да направи, бе да се пречка на всички, докато накрая Мод усети, че се заразява от нарастващата му паника. Като се прибави и безпокойството, причинено от думите на Превалоа, това бе достатъчно, за да върне предишното й отчаяние; все пак тя се пребори със собственото си униние, решена да покаже добро представление.
На премиерната вечер първите две действия минаха доста добре и ако се съдеше по жизнерадостния смях, който се носеше от партера, пиесата щеше да бъде много успешна. До третото действие, което бе най-смешното от всички, тя започна да забравя своите чувства и започна все повече да се вживява в играта. Боеше се само, че авторът, който изпълняваше ролята на бъбрив, глупав coureur de bois, щеше да позволи на собствената му нервност да надделее над играта му. Когато той се появи на сцената в края на действието, тя малко си поотдъхна.
Докато не забеляза в интерпретацията му странни несъответствия. Между репликите тя хвърляше скрити погледи към високата, длъгнеста фигура, която смотолевяше думите си на провинциален френски. Определено капитан Лорен не бе толкова висок, нито толкова широкоплещест. Нито пък гласът му имаше такъв тембър. Бе много по-дълбок, отколкото на репетициите. И фалшивата брада не бе така дълга и сплъстена както преди. Ужасно предчувствие започна да стяга сърцето й, докато се движеше по сцената.
Ролята не й позволяваше да се доближи до него до края на пиесата, когато с вик припадна в ръцете му. С ловки действия тя успя да се приближи. Започна да произнася все по-колебливо репликите си, взираше се все повече, без да може да повярва на очите си, и въпреки това не можеше да излезе от ролята, за да провери дали подозренията й са правилни.
— Maurice, appel le Docteur — каза Мод, опитвайки се с мъка да си припомни репликите, докато се взираше в чифт закачливи, блещукащи зелени очи.
Горският скитник пристъпи по-близо и се усмихна в лицето й.
— Je suis le doctor. Votre amant d̀un autre temps, Jacques — чу тя глас, който я преряза като с нож.
— Алън? — прошепна тя, опитвайки се да съзре какво се крие под гъстата коса, която закриваше половината от лицето му. — Ти ли си… възможно ли е?
— Кажи си репликата! — нареди й той шепнешком.
— Vous? — с усилие каза тя, преди да припадне в ръцете му.
Глава 23
Постепенно Мод осъзна, че лежи на едно от леглата в гримьорната. Над нея се бе надвесил горският скитник от пиесата. Зад него тя виждаше пребледнялото лице на Мими и брадатото, загрижено лице на друг coureur de bois.
Очите й се разшириха и тя се опита да се облегне на стената, по-далеч от мъжа, вперил поглед в лицето й.
— Не съм призрак — засмя се Алън. — Ето, виж — добави той, като допря двете й ръце до устните си и ги целуна. — От плът и кръв съм.