Въпреки несгодите Мод продължаваше да упорства и да не се предава. Тя се блъскаше от сутрин от мрак и мълчаливо изпълняваше всичко, защото продължаваше да вярва, че лейди Джулия щеше да забележи старанието й.
— Не бъди чак толкова убедена, че всичко ще се оправи — предупреждаваше я Кук. — И аз някога бях като тебе. Тази проклета кучка, господарката, не знае що е благодарност, защото тогава няма да може да крещи, да вика и да заповядва, а всички знаем, че цялото й щастие се крепи именно на това.
— Няма значение. Аз съм решила да й докажа, че мога да служа за пример, независимо от това колко време ще ми отнеме.
Тя не каза, че искаше да се покаже достойна, за да не загуби новото си място. Всеки изминат ден се убеждаваше, че трябва да се закрепи на новото си положение с цената на всичко.
Най-накрая лейди Джулия обяви, че се чувства оздравяла и, че възнамерява на следващия ден да се поразходи извън Торнууд. Мод въздъхна облекчено и започна да мечтае за спокойния ден, когато необезпокоявана от никого щеше да подрежда красивите стаи на къщата.
Рано на следващата сутрин, когато стоеше в кухнята при Кук и закусваше с овесена каша, при тях нахълта господарят. Без да обръща внимание на Мод, той обяви, че жена му отива на разходка и, че той самият може да отсъства до утре, ето защо Кук да приготви вечеря само за нейна светлост.
— А, да — добави на тръгване той. — Мод, докато ме няма, бих искал да почистиш стаята ми. Тя е в ужасно състояние — пепелниците са пълни, завивките се нуждаят от проветряване и всичко е потънало в прах.
— Разбира се, сър — каза Мод и той излезе на бегом от кухнята.
Кук загрижено я погледна, но тъй като и двамата господари щяха да излизат, тя реши, че нямаше нужда да я предупреждава.
Малко по-късно, въоръжена с метла, ведро с вода, четки и парцали, Мод се изкачи по стълбите до стаята на господаря. Тъй като за първи път влизаше в нея, тя почтително бутна вратата и внимателно пристъпи навътре. До отсрещната стена имаше голямо легло с балдахин с дръпнати завеси. Прозорците бяха закрити с плътни плюшени пердета и не пропускаха слънчевата светлина. Навсякъде се въргаляха дрехи: на един стол лежеше преметнат редингот, на пода се търкаляше самотна батистена риза, една перука бе килната на една страна върху стойката, а в ъгъла, свит на топка, се мъдреше един панталон. Още от прага се виждаше дебелият слой прах, който покриваше всички предмети. Стаята приличаше досущ на обитателя си: разхвърляна, артистична и преливаща от изобилие.
Мод затвори вратата, остави парцалите на земята и започна да събира дрехите, като внимателно ги подреждаше върху ръката си. Тя ги сгъна на спретната купчина във вградения гардероб, когато зад гърба й се чу подозрителен шум. Тя се обърна и затаи дъх, защото завесите на леглото изведнъж оживяха, показаха се две ръце, а след тях и една глава.
— Господарю! — извика Мод и замря от учудване. Сър Бексли разбута ленените завивки и скочи на пода.
Мод продължаваше да стои неподвижно, докато той изтича до вратата и превъртя ключа в ключалката. С кокалестите си космати крака, над които се развяваше дългата му нощница, той представляваше твърде комична фигура и при други обстоятелства Мод сигурно би избухнала в смях. Не й трябваше много време, за да отгатне намеренията му, и с пронизителен писък се хвърли към него, за да изтръгне ключа от ръката му. Бексли доволно се закиска и го скри зад гърба си, докато Мод отчаяно се мъчеше да докопа ръцете му. Той направи опит да я сграбчи, но тя пъргаво отскочи и изтича до противоположния ъгъл на стаята.
— Но, сър, какво правите тук?
— Изненадах те, нали? Колко забавно! Изпратих Джулия и адвоката на разходка и се скрих тук, за да те спипам, когато дойдеш да чистиш стаята ми.
Мод ядовито го изгледа.
— Това не приляга на джентълмен като вас, сър. Всъщност е направо отвратително.
— О, сладка моя Мод. В един мрачен ден като този, боричкането сред завивките ще ни развесели и двамата. Не трябва да се впечатляваш от тези неща. Остави се на мен.
— Сър, настоявам да ми дадете ключа и да ме пуснете да изляза от тази стая! — каза Мод, като се помъчи да си придаде строгост.
С неподозирана пъргавина Бексли скочи на леглото и дръпна завесите. Като продължаваше да се киска, той повдигна завивките и пъхна ключа отдолу.
— Трябва да дойдеш и да си го вземеш.