Мод ахна. Почувства как кръвта се оттегля от лицето й и очите й се разширяват, и тя отстъпи.
И двамата замръзнаха, приковали очи един в друг.
— Мили Боже… — измърмори мъжът.
— Не! — възкликна Мод, отстъпи още една крачка назад и залитна. — Не…
Обърна се и побягна по улицата, без да забелязва подплашените коне, които се дърпаха в поводите си, не чуваше и виковете на коларите. Тичаше слепешком, долавяйки зад гърба си виковете на мъжа; безразлично й бе къде отива, искаше само да се смеси с тълпата. Продължаваше да тича, прекоси една алея, после сви по някакъв път, докато се увери, че се бе изгубила сред тълпата от коли и пешеходци. Бе забравила вятъра и студа. Сега единственото важно нещо бе да избяга.
Час по-късно тя се отправи към кръчмата „Кралският герб“, където се надяваше, че Алън още я чака. Вътре бе сумрачно, топло и задимено, носеха се силните, привлекателни миризми на ядене и пенеста бира.
С облекчение забеляза Алън, който седеше в едно сепаре, пушеше глинена лула и се бе зачел в някакъв лист на светлината на двойния свещник. Промъквайки се до него, Мод се опита да спре треперенето на тялото си, за което знаеше, че не е само от студ.
Той повдигна глава от листа и очите му загрижено се присвиха.
— Къде беше? Помислих, че нещо ти се е случило.
— Така е.
— Скъпа — каза той и улови ръцете й. — Измръзнала си. И си толкова бледа, сякаш си видяла призрак.
Мод едва-едва се усмихна.
— Видях призрак. О, Алън…
Очите й се напълниха със сълзи. Той си наведе по-близо и каза ниско:
— Не Шевалие дьо Превалоа, нали?
— Не — поклати глава тя. — Не него. Нещо по-лошо. Адвоката Рамзи!
Алън се засмя с облекчение.
— Сигурно си се заблудила. Адвокатът Рамзи тук, в Ню Йорк? Невъзможно.
— Той беше. Дори ме позна. О, Алън, знам, че ме е проследил дотук, за да ме върне обратно в затвора Нюгейт. Онази ужасна брошка! Не можах да я върна, а лейди Джулия е такъв човек, че ще иска отмъщение до края. Знам само, че тя го е изпратила след мен!
— Успокой се — каза той и вдигна ръката й до устните си. — Това звучи прекалено невероятно.
— Може ли да го направи? Може ли да ме арестува за нещо, което съм направила в Англия?
Алън се намръщи.
— Е, сигурно може. Да живееш в колониите е почти същото като да живееш в Англия. Но не мога да повярвам…
— Истина е. Знам, че е истина.
— Ето — каза той и побутна чашата си с топъл сайдер към нея. — Пийни си. Ще те успокои, докато аз измисля някакъв начин да се справим с положението.
— Искам да се приберем при фрау Квадман. Единствено там се чувствам сигурна.
Той я накара да изпие няколко глътки, после се съгласи, че е най-добре да се върнат в стаите си.
Сложил успокояващо ръка на рамото й, той я поведе към изхода, където, застанал зад масивен дървен тезгях, съдържателят сумираше парите от сметките. Докато Алън се разплащаше, Мод стоеше до вратата и не забеляза кога тя се отвори и вътре влязоха няколко души, като преди това изтупаха натрупания сняг по ботушите си. Тогава тя вдигна поглед и ахна.
— Какво, по… — възкликна Алън, когато тя се спусна към него и се скри като зад щит зад тялото му.
— Мод Мелингам! — извика Рамзи и се втурна към нея. — Най-после!
— Алън… Помощ! — каза тя, скрита зад него. Той веднага проумя какво става и пристъпи напред към хилавия адвокат, препречвайки пътя му.
— Мис Мелингам не е направила нищо лошо. Нямате право да я тормозите. — Той блъсна мъжа назад. — Оставете я на мира!
— Да я тормозя ли? — попита адвокатът и се отдръпна извън обсега на дългата ръка на Алън. — Да я оставя на мира?
— Не можете да ме арестувате — извика Мод от мястото си. — Не съм вземала онази брошка. Някой я бе сложил в кесията ми и аз трябваше да я продам, защото ми трябваха парите. Но не съм я откраднала, не можете да ме арестувате за това.
— Да ви арестувам? Защо пък трябва да го правя?
— Не съм я откраднала… — Мод отчаяно повиши глас.
— Чакай малко — намеси се Алън, като я улови за раменете. — Просто се успокой и ще изясним нещата. — Той се обърна към адвоката, който имаше комично изражение на дребното си лице. — Не сте последвали Мод в Америка, за да я задържите, така ли?
— Божичко, не. Защо ми трябва? Дойдох да й донеса нещо.
Алън премести поглед от Рамзи към Мод и после обратно.
— Смятам, че е по-добре да седнем — каза накрая.
Масата до прозореца изглеждаше по-подходяща от мрачното сепаре. Светлината, процеждаща се през стъклото, бе бледозелена, като морето в ясен ден. Тя падаше върху полираната като излъскано злато повърхност на чамовата маса.