Ако кръчмата не беше много пълна, той можеше дори да се опита да извади кутийката и да вдигне тост пред анаморфния портрет на принц Чарлз Стюарт.
Глава 4
На Мод не й трябваше много време, за да разбере, че лейди Джулия бе решила да си отмъсти не като я изгони от къщата, а като я остави близо до себе си и с всеки изминал ден измисля нови и нови начини, за да я тормози. Твърдо решена да издържи, Мод търпеливо понасяше непрекъснато увеличаващата се работа. Непрестанният зорък поглед на господарката, вечното й недоволство, вършенето на едно и също нещо по три пъти, докато остане доволна, дори и боят през ръцете, бяха поносими, след като бе решила да изтърпи всичко.
На няколко пъти Мод мислеше, че вече не издържа, и беше готова да се предаде, но всеки път унилият образ на Хети, понесла вързопа с дрехи под мишница и напускаща умърлушено къщата, изникваше пред очите й и подклаждаше решимостта й да издържи. Тя не се съмняваше, че след известно време настроението на лейди Джулия щеше да се подобри. Мод не получаваше никаква подкрепа и от страна на господаря си, който сякаш я държеше отговорна за случилото се и рядко й казваше по някоя дума. И все пак, когато след няколко седмици злонамереното поведение на лейди Джулия стана нетърпимо, Мод реши, че най-сетне бе дошъл моментът да поговори с лорд Бамбридж. Ако и той не можеше да й помогне, нищо вече нямаше да бъде в състояние да облекчи нещастното й съществуване.
През следващата половиндневна почивка тя облече най-хубавата си рокля от тъмносин дефтин, върза една чиста бяла кърпа под корсажа си, а над бонето си нахлупи една сламена шапка, чиито връзки пусна покрай лицето си и върза на фльонга под брадичката. Остана доволна от външността си, нахлузи дървените галоши и измина пеш седемте мили, които деляха къщата от красиво разпрострялото се имение Денкът Хол.
За да влезе вътре, й беше нужен половин час, през който тя постепенно беше пропускана от портиера, иконома и камериера. Най-накрая я въведоха в един малък зимен салон в крилото на прислугата, който явно от месеци не бе виждал парцал за прах. Около малка кръгла масичка се мъдреха два износени фотьойла, пренесени от централните салони на имението. Мод бе прекалено напрегната, за да седне, и заснова из стаята, като непрекъснато потискаше желанието си да започне да чисти, сякаш бе в Торнууд. Измина прекалено много време, нервите се преплетоха на кълбо в стомаха й; тя реши, че я бяха забравили и се накани да си ходи. Точно тогава навън, по покрития с плочки под, се чу тракането от токчетата на лорд Бамбридж.
Вратата се отвори, той влезе в стаята и я изпълни с огромната си достолепна фигура, нагизден с напудрена перука, небесносин редингот, обточен със сребърни ширити, и бели чорапи със златна бродерия. Мод се сви до прозореца и мислено се прокле, че бе дръзнала да се появи в Денкът Хол.
— Съобщиха, че сте желали да говорите с мен — любезно каза лорд Бамбридж и широко се усмихна, когато я позна: — Но това е Мод от Торнууд!
Мод впери очи в лицето с ясно изразената челюст и ситните бръчици около очите и почувства прилив на смелост.
— Да, сър. Мод Мелингам, ваша светлост.
— Хайде, хайде, Мод. Още не съм станал херцог. Обръщението „сър“ е напълно достатъчно. Какво мога да направя за теб?
Той повдигна полите на редингота си и седна в един от фотьойлите. Мод си пое дълбоко въздух и нервно впи пръсти в корсажа си.
— Аз… аз май не трябваше да ви безпокоя, ваша светлост, ъ-ъ, сър. Сгреших. Трябва да тръгвам.
— Хайде, хайде. Предполагам, че не си извървяла целия този път за нищо. Какво има? Някакви неприятности с дъщеря ми ли?
Мод спря да диша и се запита откъде ли знаеше.
— Ами…
— Така си и мислех. Давай! Разкажи ми всичко.
Мод засрамено впери очи надолу към ръцете си.
— Ами, сър… изглежда, че не мога да се харесам особено много на нейна светлост.
— Ха! Това не трябва да те притеснява. Никой не е могъл да се хареса на Джулия, откакто е поела нещата в свои ръце.
Тя въздъхна облекчено при тази проява на съчувствие и за голям свой срам усети как сълзите преляха от очите й. Една от тях се затъркаля надолу по бузата й и тя наведе глава, за да я прикрие.
— Виждам, че това те разстройва — тихо каза лорд Бамбридж. — Не биваше да се шегувам с нещо, което те наранява. Извини ме, детето ми.