От известно време Мод се бе научила да не издава мислите си. „Не разбирам какво те прихваща — сърдито казваше Кук в отговор на желанието й да пътува. — От петдесет години живея в това село, четиридесет от тях съм прекарала в кухнята на господаря. Никога не съм ходила по-далече от «Рънинг Мен Ил», нито пък съм искала да ходя.“
Мод бе потресена от лекотата, с която Кук правеше самопризнанията си, защото за нея това примирение бе почти равносилно на това да знаеш, че си осъден на смърт. Прекрасно съзнаваше, че повечето от ратаите и слугите на сър Бексли не бяха ходили по-далеч от околните поля. Всички намираха за съвсем нормално положението, че и тя не можеше да отиде по-далеч.
Мислите й се върнаха към втората половина от съветите на Кук и тя престана за миг да търка пода: „Момиче, омъжи се за младия Роби и си създай семейство! Това е съдбата, която Господ е определил на една хубава девойка като тебе. И стой по-далеч от господаря! Той може и да е добър човек, но има най-палавите ръце в цяла Англия.“
Мод клечейки, започна бавно да се придвижва назад минавайки целия останал под до вратата, където пусна мръсния парцал в кофата с вода и я вдигна за дръжката. Навън зачервените и захабени от сапуна ръце пламнаха от лъчите на силното слънце. Тя отиде до кладенеца, за да ги изплакне, облегна се за малко на каменната стена и впери замечтано поглед към двора пред обора, където бе спрял фургонът. Около него се суетяха хора, които сваляха и пренасяха кошове и сандъци.
Работата беше там, че господарят винаги се бе отнасял добре с нея, мило й се усмихваше, когато я срещаше по двора, закачливо я щипваше по бузата през коледните празници, а когато издигаха великденското дърво, й даваше половин ден почивка, за да се разходи до панаира в селото. Какво разлика между него и вечно киселата му съпруга, която само се разхождаше наоколо с дебнещ поглед и непрекъснато гълчеше прислугата. Веднъж дори бе заповядала да набият Хети с пръчки. Много горда беше тази лейди Джулия. Хети й бе обяснила, че е дъщеря на лорд Бамбридж, собственик на съседния Денкът Хол — много по-голямо и по-красиво имение от това в Торнууд. Лейди Джулия наистина имаше с какво да се гордее.
— Е, млада лейди, радвате се на хубавия ден, а?
Тя бе толкова потънала в мисли, че изобщо не чу равномерния тропот на конски копита, преди мъжът да я заговори. Мод бързо вдигна глава и видя усмихнатото лице на лорд Бамбридж. Говорим за вълка, а той в кошарата!
— О! Добро утро, сър — каза тя и смутено започна да бърше ръце в престилката си. Бузите й се обагриха с издайническа червенина.
— Ти си Мод Мелингам, нали? — любезно я попита негова светлост. — Как си, моето момиче? Господарят вкъщи ли е?
Лорд Бамбридж яздеше с лекота белия си кон. Раздвоените поли на опасания със златни ширити син редингот падаха от двете страни на седлото, а едната му ръка, обсипана с пръстени, небрежно стоеше на кръста му. Под яркото слънце бялата му перука искреше като разтопено сребро. От цялата му стойка се излъчваше непринудено благородство, което в очите на една кухненска прислужница бе направо главозамайващо.
— Мисля, че го няма, сър, но лейди Джулия е вътре. Да отида ли да й кажа, че сте пристигнали?
— Не, не. Върши си работата. Сам ще й се представя. Ти и без това си достатъчно заета, нали не греша? — Очите му се насочиха към суетнята пред обора. — Днес тук стават чудесни неща. Предполагам, че ще дойдеш на представлението довечера?
— О, да, сър. Сър Бексли разреши на всички ни да отидем. Очакваме го с голямо нетърпение.
— Рамзи! — извика Бамбридж на мъжа, който яздеше зад него. Мод се обърна и разпозна бледата и издължена физиономия на адвоката Семюъл Рамзи, който също често посещаваше господаря й тук, в имението. Тясното му лице, свитите устни, неизменният черен костюм и прошарената перука му придаваха твърде комичен вид, но хората променяха мнението си, щом научеха професията му. Погледът му беше занесен и той винаги я гледаше така, сякаш тя не съществуваше, но това можеше да се обясни с факта, че бе постоянно настинал. Дори и сега не преставаше да поднася една голяма батистена кърпа към носа си.
— Чу ли какво каза това момиче? — продължи Бамбридж. — Изразява се прекалено добре за една слугиня, не мислиш ли? Браво на родителите, които са те възпитали така добре, Мод!
— Да, сър, вярно е. Те бяха добри хора, но умряха по време на чумната епидемия преди десет години. Тогава дойдох тук, в Торнууд.