Дано само лейди Джулия да я пусне да си отиде. Водена от чиста злоба, тя като нищо можеше да откаже на баща си. Ако го направеше, Мод отчаяно си мислеше, че животът й нямаше да има никакъв смисъл.
През следващите няколко дни тя продължи усърдно да изпълнява задълженията си, опитвайки се да не привлича вниманието с нищо, а когато оставаше сама в стаята си, внимателно преглеждаше вещите си, за да реши какво да вземе със себе си. Багажът й бе твърде оскъден. Имаше една свястна рокля, два груби изкърпени шала, един малък пръстен от майка си и няколко други дреболии.
Бе сигурна, че лорд Бамбридж е споделил плановете си с дъщеря си, защото лейди Джулия се постара да почерни колкото се може повече последните й дни. Когато един ден преди края на седмицата тя я повика във всекидневната, за да я информира, че на следващия ден може да замине, думите с мъка се откъсваха от езика й.
— Това е много повече, отколкото заслужаваш, пропаднало момиче. Надявам се, че го осъзнаваш! Би трябвало да паднеш на колене и да благодариш на Бога за това, че баща ми има добро сърце, защото ако го оставеше на мен, ти никога нямаше да получиш подобно благоволение.
— Да, мадам — прошепна Мод, защото бе повече от убедена в последното.
— Но татко както винаги знае какво е най-доброто за семейството и затова ти трябва да си отидеш. Ако останеш тук, винаги ще представляваш изкушение за малодушния ми съпруг. Фабриката би била по-подходяща за теб, но татко никога не би изпратил някого там. Понякога си мисля, че това негово съчувствие ще го погуби.
Мод се опита да не я слуша и се помъчи да не издава колко бе щастлива. Ако мадам Джулия си помислеше, че Мод се страхува от заминаването си в големия град, тя щеше да бъде по-склонна да я пусне, защото щеше да го възприеме като един вид наказание.
Изведнъж усети, че Джулия бе млъкнала, а омразата в очите й беше толкова силна, че момичето се уплаши да не би случайно да бе прочела мислите й.
— Мислиш се за много хитра, нали? Знам какви са момичетата като теб. Използвате младостта и красотата си — докато ги имате, — за да изкопчвате услуги от глупавите мъже като моя съпруг и баща ми. При мен тези неща не важат. И ако сега си мислиш, че най-сетне си се отървала от мен, съм длъжна да ти заявя, че грешиш.
Под студения поглед на Джулия Бексли щастието на Мод започна да се стопява. Ако тази вещица в момента ядеше лимон, едва ли щеше да изглежда по-кисела. Мод реши да не й позволява да мисли, че се е огънала под смразяващия й гняв, затова изправи рамене и вирна брадичката си.
— Това означава ли, че не ми се разрешава да замина?
Джулия помаха с тънката си ръка.
— Не. Татко каза, че трябва да заминеш, и ще заминеш. Освен това предпочитам да не те виждам в къщата си. Порочното поведение рано или късно си намира майстора. Но ти не си чула последната ми дума. Не забравяй това!
Мод облекчено въздъхна. Сега, когато знаеше, че щеше да замине, можеше да изтърпи още цяла планина от обиди.
Рано на другата сутрин със сълзи на очи тя се хвърли в силните прегръдки на Кук, преди да се запъти към кръчмата, където екипажът за Лондон трябваше да спре, за да натовари новите пътници. С мъка се разделяше с жената, която й бе като майка през последните години, и за първи път през живота си изпита силна болка, примесена с носталгия.
— Бог да те благослови, Моди, момичето ми! — каза Кук и избърса потеклата сълза. — Бъди добро момиче и не позволявай на блясъка да те поквари!
Мод така и не можа да намери думи да каже на Кук всичко, което тази жена бе означавала за нея през последните десет години, затова просто се отпусна в прегръдките й и силно я притисна. После грабна вързопа си, обърна се и изтича от двора. На вратата се спря и помаха с ръка към старата жена, която продължаваше да стои пред прага на кухнята. Едно от крилата на горните прозорци леко трепна, тя вдигна глава и видя силуета на лейди Бексли, очертан в рамката. С едната си ръка тя придържаше дантеленото перде и я гледаше. После пусна пердето и бързо се дръпна навътре, но Мод вече бе успяла да забележи, че върху устните й бе изписана лукава усмивка. Прекалено възбудена, за да й обърне внимание, тя помаха на Кук и се затича по пътя към селото.
Пред кръчмата я чакаше Хети, която също я прегърна и й помогна да се качи на покрива на големия екипаж, където се озова притисната сред други две момичета — копие на собствената й външност: със здраво завързани сламени шапки, наметнати с шалове и здраво стискащи вързопите с оскъдните си принадлежности в скута си. Мод помаха с ръка, когато екипажът потегли сред облак от прах след изсвирването на дългия рог. Тя гледаше как зад гърба й постепенно изчезваха познатите сламени покриви и прихлупени къщурки, обширните зелени ливади, оградени с жив плет, и високите купи сено. В очите й напираха сълзи, защото знаеше, че всичко това оставаше в миналото й, но се опита да не плаче.