Когато пейзажът започна да се променя и да става по-непознат, страстта й към приключенията надделя и тъгата се смени с приповдигнато настроение. Тя беше млада, здрава и красива, а в чантичката си носеше препоръчително писмо, което щеше да й осигури надеждно място в големия град. Някъде далеч зад лъкатушещия път, зад който се намираше Лондон, най-вълнуващото място в света, Мод Мелингам щеше да открие единствения мъж, когото някога бе обичала, и, с малко късмет, своето място и призвание в живота.
По време на третата смяна на конете тя откри брошката. Беше здраво увита в една дантелена кърпичка, която бе много по-фина от нейните собствени. Тя напипа необичайния твърд предмет и се скри в най-тъмния ъгъл, за да види какво беше. Когато погледна към красивата вещ в дланта си, само възкликна от учудване. Златните орнаменти блещукаха, а червените камъчета хвърляха причудливи отблясъци дори и в потъналия в мрак ъгъл. Мод бързо я загъна и я пусна в торбата си. После се сгуши на най-задната седалка и се умисли.
Откъде ли се беше взела? Със сигурност не беше нейна. Тя така и не можа да си обясни как бижуто бе попаднало в чантата й, но изведнъж мозъкът й се озари от едно ужасяващо предположение. Сигурно самата лейди Джулия го бе сложила вътре. Но не водена от доброта или от щедрост, а за да я обвини в кражба и да я върне обратно в Торнууд. Това бе типично в неин стил. Кражбата се наказваше с бесилка и нейна светлост с голямо удоволствие щеше да я прати на въжето.
Това бе ужасно, но не чак толкова, че да успее да помрачи ведрото й настроение от прекрасния ден. Тя натъпка ужасния предмет дълбоко в чантичката си и реши да го държи там, докато стигне до Лондон. Когато пристигнеше, първата й работа щеше да бъде да го изпрати с пощата обратно в Торнууд.
Мод си припомни за разказа на Алън, в който той я убеждаваше, че новите „летящи“ екипажи могат да изминат разстоянието до Лондон за не повече от един ден! Тя обаче не разполагаше с толкова съвременен транспорт и екипажът, с който пътуваше, по всяка вероятност щеше да стигне за два пъти по-дълго време. Но това изобщо не бе повод за разочарование и Мод продължаваше възхитено да гледа непрекъснато менящия се пейзаж наоколо. Тъй като досега не бе имала възможност да излиза извън границите на своята енория, новите гледки, които се разкриваха пред очите й, бяха направо очарователни. Всяко малко градче или село беше посрещано като поредното ново откритие. А някой по-голям град с калдъръмени улици, които се пресичаха под различен ъгъл, осеяни с витрини на магазини, над които се издигаха плътните редици на къщите, бе направо впечатляващ! Преди Нюмаркет природата стана още по-живописна и тя едва ли щеше да гледа по-прехласнато, ако внезапно се озовеше на някоя чужда планета. Когато, към края на деня, започна да ръми дъжд и над пътя се спусна гъста мъгла, тя въздъхна облекчено, защото екипажът спря пред една странноприемница със сламен покрив, за да изчака да се подобри времето.
На следващия ден те отново поеха по тесния, криволичещ път през гората Епинг и пътниците страхливо се свиха по местата си, молейки се да бъдат помилвани от похитителите на пътнически екипажи, които според слуховете бродеха по тези места. Мод си спомни как Алън й разказваше за призрака на Дик Търпин, който, яхнал огромния си черен кон, се разхождал из околността, и тревожно се взираше в дърветата наоколо, мъчейки се да забележи нещо съмнително.
Когато излязоха здрави и читави от гората, тя бе почти разочарована от липсата на произшествия, но щом забеляза, че вече се намират в околностите на Лондон, възбудата й взе да нараства отново с всяка измината миля. Прекосиха няколко лениви селца, изтрополиха през Хакни Марш, пое ле преминаха през полетата на Бетнъл Грийн, осеяни с преживящи крави. Не след дълго копитата на конете зачаткаха по паважа на тесните улички с надвиснали сгради. Когато наближиха Шордич, къщите станаха по-големи и почти надвиснаха над главите им, а блъсканицата по улиците бе станала невъобразима: в тях като по чудо се разминаваха носилки, файтони, каруци и екипажи. Въздухът бе изпълнен с вредни зловония от човешка пот и канализация и тя почти оглуша от силното чаткане на подкованите копита по каменните улици. Въпреки това продължаваше възторжено да се оглежда и когато екипажът влезе в двора на странноприемницата „Главата на овена“, тя най-накрая разбра, че бе пристигнала в Лондон.