Почти веднага след това Мод си даде сметка, че ако не успееше да открие дома на Синтия Уилшайър преди падането на нощта, нямаше къде да пренощува. Когато слезе от екипажа и попадна в огромния човешки водовъртеж, сложността на новата ситуация я заля като внезапна отрезвителна вълна. Тя се намираше съвсем сама в този огромен град, където не познаваше никого, нито пък имаше представа как да се оправи в лабиринта от улици. И все пак трябваше да намери начин да открие къщата на лейди Синтия и се надяваше, че писмото на лорд Бамбридж щеше да й осигури жадувания топъл прием. Но въпросът беше как да стане това?
Тъй като все пак вече се намираше в Лондон, тя нямаше друг избор, освен да тръгне и да търси. Ако съдържателят на странноприемницата беше сговорчив човек, той можеше да я упъти, но ако беше свадлив като този в родното й село, тя със сигурност щеше да си навлече неприятности. Все пак трябваше да започне отнякъде и затова си запроправя път сред хората, тълпящи се пред входа на хана.
Мод почти бе стигнала до вратата, когато някой се блъсна в нея и почти я отхвърли до близката стена. Въпреки че доста бързо се опомни, тя с ужас забеляза, че багажът й бе олекнал. Когато видя, че под кръста й висеше само дръжката на малката й чантичка, тя нададе пронизителен вик. После се обърна и видя момчето, което бързо се провираше сред хората нагоре по улицата.
— Спрете го! Дръжте крадеца! — извика Мод и се затича след него. Напразно. Още преди да излезе на улицата, той бе изчезнал вдън земя. Тя замаяно въртеше глава, но вече знаеше, че едва ли щеше да го открие. Хората я подминаваха, хвърляйки й по някой унил поглед, всеки потънал в собствените си проблеми.
Мод се огледа и видя, че една групичка мъже я гледаха повече от настойчиво. Тя наведе глава и се затътри обратно в двора, сви се на една пейка и като се стараеше да не привлича излишно внимание, се опита да потисне обзелото я отчаяние.
В чантата се намираше препоръчителното писмо, парите й за из път и брошката на мадам Джулия. Какво щеше да прави сега? Без писмото с обясненията на лорд Бамбридж лейди Синтия щеше да й затръшне вратата под носа. А без пари тя нито можеше да наеме стая за през нощта, нито да си купи обратен билет за вкъщи. Не, немислимо беше да се връща обратно. Колкото повече се замисляше над положението, толкова по-безнадеждно й изглеждаше то.
„Не, не бива да се предавам на паниката“ — каза си тя, стисна зъби и вирна глава. Седна по-изправено, приглади полите си, оправи шапката си и напрегна мозъка си, за да измисли какво да предприеме по-нататък. Може би няколко уместно зададени въпроса на някой от по-приличните минувачи щяха да я наведат на някаква идея.
Тя се огледа наоколо и забеляза, че повечето от хората бяха прекалено заети със собствените си занимания, за да й обръщат внимание. Очите й обаче попаднаха на една едра жена, която стоеше близо до входа, вееше ветрило пред лицето си и с малките си очички оглеждаше двора, като от време на време настойчиво се взираше в Мод. Момичето побърза да извърне глава, защото жената й се видя странна, а нахалният й поглед я притесни. Но когато няколко минути по-късно жената прекоси двора и дойде да седне на свободното място на пейката до Мод, тя реши да я попита дали може да я упъти до Гросвенър Стрийт.
— Вие май за първи път пристигате в Лондон? — каза жената още преди Мод да си отвори устата и й се усмихна някак си съчувствено. Побелялото от гъстия слой пудра лице и червената цепка, която й служеше за уста, накараха усмивката и да изглежда по-скоро като гримаса на шут.
— Да, мадам — учтиво отговори Мод, макар прекрасно да знаеше, че жената я бе видяла да слиза от екипажа.
— Чакаш ли някого?
— Ами…
— Е, ако някой е трябвало да дойде, той очевидно доста е закъснял. Обзалагам се, че не е знаел къде пристига екипажът ти?
— Може да се е забавил заради навалицата по улиците.
Жената оправи полите на яркочервената пелерина върху рамене си и потъна в мълчание. През това време Мод се чудеше дали тя беше достатъчно почтена, за да я поразпита малко. Външният й вид бе по-скоро отблъскващ. Едрото й затлъстяло тяло бе увито в огромно количество избелял сатен, украсен с измачкани воланчета. Дори и Мод забеляза, че дрехите и бяха по-скоро вехти, отколкото модерни. Червеникавите къдрици, който висяха под качулката й, очевидно бяха фалшиви, а отблъскващото й лице бе осеяно с безброй изкуствени бенки от черен сатен, които му придаваха комичен вид. Огромните обръчи, които поддържаха роклята и, заемаха толкова много място, че Мод се видя принудена да се измести почти до ръба на пейката, където с мъка се задържаше седнала.