— Приличаш ми на момиче от провинцията — каза жената, размаха проскубаното си ветрило и изпитателно се втренчи в Мод. — От Съмърсет, ако не греша? Или Девън?
— Съфолк — отегчено отвърна Мод и се опита да не поглежда към нея.
— Точно така! Знаех си! Дори го казах на Джек. Когато те видях да слизаш от екипажа, си рекох: ако това момиче не е от Съфолк, да пукна! Винаги познавам. Да знаеш, момиче, че и аз съм от Съфолк, но живея в Лондон от много години.
Личицето на Мод разцъфна в приветлива усмивка при мисълта, че бе срещнала някого от родния си край. Акцентът на жената не приличаше много на този на жителите на Съфолк, но сигурно годините, прекарани в Лондон си бяха казали думата.
— Извини ме, момичето ми — продължи жената, преди Мод да я попита от коя точно част на Източна Англия идваше, — но веднага забелязах, че не си тукашна. Видях и малкия негодник дето ти задигна чантичката. Предполагам, че те е оставил без пени в този проклет град?
Мод сведе глава и едва се сдържа да не заплаче.
— Стана толкова ненадейно…
— Хайде да се запознаем. Казвам се Елиза Финчли, изцяло на твоите услуги. — Тя протегна ръката си с остри нокти и Мод неуверено я пое.
— Мод Мелингам — каза тя и пръстите й останаха стиснати в хищната длан на жената.
— Мод! Ето ти още едно приятно съвпадение! Мод беше името на скъпата ми майчица и за него винаги е имало място в сърцето ми. — Тя се втренчи в Мод, като продължаваше да я държи за ръката. — Кой трябваше да те чака тук? Знаеш ли му името?
— Ами, не съм съвсем сигурна — промълви Мод, почти убедена, че събеседничката й знаеше, че никой нямаше да я чака тук.
— Да. Само като погледна сладкото ти невинно личице, мога да кажа, че си останала съвсем сама в този размирен град, наречен Лондон. Но Бог бди над теб, детето ми, защото ти изпрати човек, който е изпълнен с желание да ти помогне. Ако искаш, вярвай, но аз съм посветила живота си за намирането на хубавички, млади девойчета като теб, на които давам подслон, докато се устроят.
Сърцето на Мод учестено заби. Какъв късмет да попадне точно на лицето, което й трябваше, докато открие Гросвенър Стрийт и убеди Синтия Уилшайър да я вземе на работа.
— Вие пансион ли имате?
— Точно така. Преди много години и аз седях така като теб и се чудех какво да правя. Аз също чаках „братовчед си“ да дойде и да ме прибере. — Тя потупа ръката на Мод с ветрилото и сама се засмя на шегата си. — Но проклетникът така и не се появи. Да, скъпа моя, мадам Елиза знае какво е да останеш без пари и съвсем сама на произвола на съдбата в този огромен град.
От окото на Мод се отрони една сълза и се спусна по пребледнялата й буза.
— Имах пари, преди… А сега, ако почна работя, ще мога да ви платя за подслона.
— Не искам да чувам за това. Първо си намери работа, спечели малко пари и едва тогава можеш да ми се отблагодариш с някоя дреболия. Но сега нека това не те притеснява. Сега имаш нужда от подслон, малко храна, топла напитка и сигурност, докато устроиш живота си. А „Домът за млади девойки“ на мадам Елиза е мястото, което търсиш.
Още преди Мод да може да отговори, мадам направи знак с ветрилото на един слаб мъж от другата страна на двора, който странно се заклатушка към тях. Фигурата му беше почти толкова комична, колкото и тази на мадам, с издълженото си лице, издадена долна челюст, прегърбени рамене и постоянно ръкомахащи ръце. Той угоднически се поклони и мадам се изправи, като не преставаше да стиска Мод за ръката.
— Джеки, едно момиче има нужда от нас. Хайде да отведем, скъпата ни Мод до къщата.
— Но… аз не мисля, че…
— Джек, вземи багажа на мис Мод. Хайде, моето момиче! Сигурна съм, че няма да съжаляваш.
Мод не беше убедена, че най-правилното решение бе да тръгне с тази жена, но изборът й беше твърде ограничен, а жената — настоятелна. Вроденото й чувство за любезност надделя над любопитството й и тя покорно последва едрата жена към изхода. Не бяха изминали и десет стъпки, когато един джентълмен в червен кадифен редингот и шапка с пера изскочи на пътя им и се изпречи пред Елиза.
— Мисис Финчли, добър ден — каза той и обиграно се поклони. — Ще ми позволите да кажа колко прекрасно изглеждате днес.
Мадам го изгледа.
— Добър ден — измърмори тя.
— Няма ли да ме запознаете с очарователната си приятелка? — продължи той и впери очи в Мод. Той понечи да хване ръката й, но Елиза го отблъсна.
— Мод това е сър Уитърстоун. Сър Уитърстоун, Мод Мелингам.
— Мод! Очарователно име. Непременно ще го запомня.
— Няма нужда — троснато отвърна жената.
Мод, която не разбра внезапния гняв на спътничката си чаровно се поклони.