— Нахален! Сър, вие ме обиждате…
Мод отправи към Алън един предупредителен поглед.
— Поне ми позволете да ви напълня отново чашата — каза тя и отново се отскубна от ръцете на Понсфърд. Тя взе чашата, обърна се с гръб, напълни я и изсипа течността от флакончето. После леко я поклати и когато счете, че съдържанието се е разтворило, се върна обратно на масата.
— Дължите ми извинение — каза Алън и хвана дръжката на сабята си.
— Аз наистина ще ви халосам по главата, ако веднага не напуснете тази стая. Нима не разбирате, че присъствието ни е нежелателно?
— Да — провлачено каза Елиза. — Хайде да си тръгваме, мистър Дезмънд. Да, там… ей тази врата.
— Не мога да подмина тази обида, сър. Дължите ми удовлетворение.
— О, я се махай! Това да не ти е сцената на Дръри Лейн. Освен това аз никога не се дуелирам с някого, който не е джентълмен.
Алън знаеше, че Мод бе подправила виното на Понсфърд, но още не го бе видял да отпива от чашата си. Той се бе опитал да разсее лорда, доколкото можа. Ако продължаваше така, можеше наистина да го предизвика към разправа. Не че нямаше да се справи, но в последвалата бъркотия трудно можеше да измъкне Мод, без да ги забележат. Затова реши да рискува и да остави момичето само да се справи със ситуацията.
— Елате, мисис Финчли — каза той и завлачи Елиза към вратата. Тя се облегна на рамото му. — Нека се оттеглим.
— А, да, разбира се. Ето оттук… — каза тя и непохватно вдигна ръка, за да посочи пътя. Мод отчаяно погледна към Алън и в очите й той прочете отчаяна молба да не я оставя сама с Понсфърд.
Сломена, тя видя как извлече Елиза през врата и я захлопна зад гърба си.
— Най-сетне, скъпа моя. Вече сме сами — каза Понсфърд и я сграбчи в прегръдките си. — Едва се сдържах.
Тя се отскубна и мина от другата страна на масата.
— Но ние още не сме завършили вечерята си, милорд. Вижте, та вие почти не сте докоснали чашата си.
— Ами! Кой го е грижа за вино и храна, когато пред очите му стои такова апетитно парче като вас. — Той мина зад гърба й, наведе се, сграбчи гърдите й и яростно замачка свежата плът.
— Моля ви, ваша светлост! — извика Мод, плесна го през ръцете, скочи на крака и закри деколтето си. — Наистина сте много припрян.
— Но аз чаках толкова много — извика той й се впусна подире й. Тя отново заобиколи масата, а той застана отпред, като дебнеше всяко нейно движение.
— Това е игра, нали? Обожавам това! Така се разпалвам още повече.
Мод отчаяно сграбчи чашата му и я поднесе към ръката му.
— Хайде, само няколко глътки и играта ще приключи.
— Обещавате ли ми?
— Да. Ще се държа прилично и ще задоволя всичките ви желания.
Той внимателно пое чашата и я поднесе към устните си. Мод заобиколи масата, надявайки се да притича бързо покрай него, но той веднага остави чашата и я улови за ръката.
— Ти си чашата с вино, която искам да изпия тази нощ, миличко — каза той и я притегли към себе си. Всичката й хитрост и предприемчивост се стопиха и тя се озова притисната между здравите му ръце. Викаше и се съпротивляваше, докато той я влачеше към леглото, роклята й се разтвори отпред и той я метна върху завивките.
— Проклети обръчи! — извика Понсфърд. — Изобретения на дявола! Веднага да ги свалиш!
Заклещена от широките обръчи и оплетена в дългите поли на роклята си, Мод отчаяно се мъчеше да слезе от леглото. Тя усети как ръцете му се плъзнаха между краката й и сръчно развързаха колана, който прикрепяше фустата. Тя отчаяно избута надолу телената конструкция, измъкна краката си, придърпа полите си и нахлузи обръчите върху главата на Понсфърд. Той се засмя на шегата и бързо се освободи, докато тя трескаво заслиза откъм другия край на леглото и се затича към вратата. Без фустата от обръчи, полата й бе станала двойно по-дълга и, когато бе на половината път до вратата, краката й се оплетоха в разветите краища. Той се впусна след нея и двамата паднаха на пода. Понсфърд дишаше тежко и изглеждаше по-възбуден отвсякога.
— Трябва да бъдеш моя — извика той. — Сега! Да, сега! Не мога да чакам…
— Пусни ме! — закрещя Мод и го зашлеви през лицето. После събра всичките си сили, отново се отскубна и хукна към леглото, опитвайки се да освободи краката си. И тя дишаше тежко. Сега осъзна, че едва ли ще може да се съпротивлява дълго. Изведнъж пръстите й напипаха нещо и тя измъкна една плоча за затопляне, снабдена с дълга дръжка.
Тя се изправи на колене, дишайки тежко, и го видя да пълзи по пода към нея.
— Не се приближавайте!