— Никога няма да мога да ти се отблагодаря за това, че ме спаси. Остави ме да помисля малко. Сега съм твърде уморена, за да взема някакво решение. Утре, когато се събудя, ще обмисля всичко на трезва глава.
Той прокара пръсти по гладката й буза и отново отбеляза колко бе съблазнителна. Яркият му халат й бе твърде широк и небрежно бе оголил едното й рамо, откривайки млечнобялата й кожа. Сенките от свещниците подчертаваха изящния овал на лицето й и подсилваха тъмната синева на очите й. Тя бе преметнала косите си през рамо и буйните къдри предизвикателно падаха върху напъпилата й гърда. Алън затаи дъх и извика на помощ цялото си самообладание, за да си наложи да се извърне.
— Тази вечер ще спя в стаята на Джеръми. Пожелавам ти приятни сънища! Ще се видим утре сутринта.
В очите й проблесна облекчение.
— Да, до утре сутринта.
Когато се събуди, светлината струеше през прозореца и от годините, прекарани във фермата, тя реши, че утрото отдавна бе превалило. Мод наплиска лицето си с вода от каната и видя роклята, преметната върху близкия стол. Беше от обикновен тъмносин габардин с бродиран корсаж и фуста към нея, и по всичко личеше, че беше носена. Сигурно бе част от реквизита на трупата, помисли си тя, докато я нахлузваше през глава. Роклята й бе по мярка и тя бе доволна и на това. Умираше от глад и не можеше да си представи как би слязла долу само по риза.
Няколко минути по-късно тя влезе в гостилницата и замря от възхищение. Почернелите от времето дървени стени, ниският таван и грапавият под говореха за вековна история. През малките витражи струеше мека светлина, която приглушено осветяваше картините на Хогарт, окачени по стените. Мод любопитно пристъпи напред и когато с облекчение видя, че помещението бе полупразно, се запита дали можеше да закуси за сметка на Алън Дезмънд. Веднага след това забеляза Джеръми.
Той седеше на една маса в ъгъла, с халба в ръката. Когато я видя да влиза, се изправи и я покани да седне при него.
— Вече бях започнал да мисля, че ще проспиш целия ден.
— Толкова се радвам, че си тук. Умирам от глад, а нямам пукната пара, за да си платя закуската.
— Имаш късмет — каза той и се настани срещу нея. — Алън ми нареди да чакам тук, докато слезеш. Отвори му се работа в града и не можа да те изчака. Но знаеше, че ще бъдеш много гладна, когато се събудиш, защото си истинско здраво провинциално момиче.
— Той е помислил за всичко. Тази рокля…
— Това е един от многото ни костюми. Хей, момиче! — помаха той към една от сервитьорките. — Донеси на младата дама същото, каквото и на мен. Само без бирата. Тя ще поръча… какво ще желае мис Мод? Чай? Кафе?
— Аз също пия бира — поясни Мод, — но сега бих предпочела кафе, ако обичаш.
— Тук нямаме обичай да поднасяме кафе, мис, но ще видя какво мога да направя.
Когато тя се отдалечи, Мод се надвеси над масата и попита Джеръми:
— Какво ще ни донесат?
— Овесена каша, хляб и парче шунка. Истинска английска закуска.
— Звучи доста апетитно. Само да не забравя да ги попитам колко струва, за да върна по-нататък парите на мистър Дезмънд. Мога да заделя нещичко от първата си заплата.
— Значи си твърдо решена да продължиш работата си като прислужница, така ли? Надявах се, че мистър Дезмънд те е разколебал.
— Да не имаш предвид абсурдното му предложение?
— Аз го подсетих за това, но така или иначе и той щеше да се досети. Ти си извънредно красива, знаеш ли?
Мод усети как бузите й пламнаха.
— Благодаря. Но моля те, как си ме представяш на сцената! Умът ми не го побира.
Джеръми се засмя и се облегна назад.
— Това е така, защото никога не си общувала с актрисите. Ако ги познаваше, щеше да разбереш, че те не са нещо изключително. И те са хора като теб и мен.
Мод вдигна глава и го изгледа. Топчестото му, вечно усмихнато лице непреодолимо я караше и тя да му се усмихва. Извитите му вежди му придаваха постоянно учудено изражение, въпреки че сивите очи излъчваха непозната за нея енергия и постоянно любопитство.
— Не мисля, че си обикновен човек, Джеръми. Напротив, ти си доста забележителен. Никога досега не съм срещала човек, надарен с талант като твоя.
— Ами, само няколко изтъркани трика, както им казваме. Благодаря все пак за комплимента.
Сервитьорката донесе закуската и през следващите десет минути тя бе заета с нея. Когато приключи, се облегна назад и едва се сдържа да не поотпусне малко връзките на корсажа си.
— За първи път виждам някого, който така да се нахвърля върху храна — каза Джеръми. — Искаш ли да се поразходим малко на чист въздух?
— Да. Една от ужасните страни на дома на мисис Финчли бе лошата храна. Тази тук е като истинско угощение, дарено от боговете. — Тя замълча за миг, за да се наслади на спокойствието и свободата си, придобита при толкова приятни обстоятелства. — Джеръми… — Той я погледна и я подкани да продължи. — Според теб дали от мен би могло да стане актриса?